Патриша Корнуел - Хищник

Базил се заслуша да чуе отварянето на чекмеджето в долната част на металната врата в очакване на подноса със закуската.

Не можеше да види, че навън се е съмнало, защото килията нямаше прозорец, но знаеше, че е сутрин, защото чуваше надзирателите, които правеха своите утринни обиколки, и шума от отварящи се и затварящи се чекмеджета, докато другите затворници получаваха своите бисквити и яйца с бекон, понякога пържени, понякога бъркани. Той подушваше храната, докато лежеше на нетоксичния матрак, завит с нетоксичното одеяло и си мислеше за пощата. Трябваше да си я получи. Беше страшно изнервен и ядосан. Чу стъпки, след което видя дебелото черно лице на чичо Рем да се появява зад решетестия отвор високо във вратата.

Така го наричаше Базил. Чичо Рем. Затова и вече не си получаваше пощата. Не беше я получавал от месец.

— Искам си пощата — каза той на чичо Рем, чието лице се виждаше зад решетката. — Имам конституционно право да я получа.

— Защо си мислиш, че някой ще ти пише, жалък задник такъв? — попита лицето зад решетката.

Базил не можеше да види много, само тъмната форма на лицето и влажните очи, които се взираха в него. Той знаеше как да се справя с очите, как да ги изгаси, за да не му блестят и за да не виждат местата, които не бива да видят, преди да потъмнеят и да полудеят, и това почти го задушаваше. Не можеше да свърши кой знае какво в тази килия за самоубийци и гневът и безпокойството свиваха стомаха му на топ — Знам, че имам поща — каза Базил. — Искам си я.

Лицето изчезна и се отвори чекмеджето. Базил стана от леглото, взе подноса, а чекмеджето в дъното на дебелата сива метална врата се затвори с трясък.

— Дано никой не ти е плюл в яденето — каза чичо Рем през решетката. — Да ти е сладко.

Луси усещаше студенината на дървения под с босите си крака, докато се връщаше към спалнята. Стиви спеше под завивките и Луси остави две чаши кафе на масичката до леглото, след което пъхна ръка под матрака за пълнителите на пистолета. Може и да беше постъпила безразсъдно миналата нощ, но не беше чак толкова безразсъдна, че да остави пистолета си зареден, когато има непознат в къщата.

— Стиви? — рече тя. — Хайде, събуди се. Хайде!

Стиви отвори очи и видя Луси, седнала на ръба на леглото, да зарежда пистолета си.

— Каква гледка! — промълви тя през прозявка.

— Трябва да тръгвам — каза Луси, като й подаде чаша кафе.

Стиви отново погледна към пистолета и каза:

— Сигурно ми имаш доверие, щом си го оставила там цяла нощ.

— А защо да ти нямам доверие?

— Не знам, мисля, че вие, адвокатите, би трябвало да се притеснявате от всички онези хора, чийто живот сте съсипали — отвърна Стиви. — Човек никога не може да е сигурен за хората в наше време.

Луси й беше казала, че е адвокат от Бостън. Вероятно доста от представите на Стиви бяха погрешни.

— Откъде знаеш, че обичам кафето чисто?

— Не знаех — отвърна Луси. — Но в къщата няма нито мляко, нито сметана. Наистина трябва да тръгвам.

— Мисля, че е по-добре да останеш. Няма да съжаляваш. Така и не довършихме снощи, нали? Така ме напои и ме дрогира, че въобще не успях да ти сваля дрехите. За пръв път ми се случва.

— Май доста неща ти бяха за пръв път.

— Не си свали дрехите — напомни й Стиви, отпивайки от кафето си. — Наистина не ми се беше случвало досега.

— И ти не беше много на себе си.

— Но бях достатъчно на себе си, за да опитам. Не е късно да опитаме пак.

После седна в леглото, намествайки се удобно между възглавниците, а завивката се смъкна от гърдите й и разкри настръхналите й зърна. Тя много добре знаеше с какво разполага и как да го използва и Луси дълбоко се съмняваше, че случилото се снощи й е било за пръв път, както и всичко останало.

— Господи, как ме боли главата! — рече Стиви с ясното съзнание, че Луси я наблюдава. — Нали ми каза, че от добрата текила не боли глави?

— Но ти я смеси с водка.

Стиви намести възглавниците зад гърба си и завивката се смъкна още по-надолу, до ханша. После отметна от очите си тъмнорусата си коса и представляваше невероятна гледка на утринната светлина, но Луси не искаше да има вече нищо общо с нея, а и отново се отврати от червените отпечатъци на ръце.

— Помниш ли, че снощи те попитах за тях? — рече Луси, като ги гледаше.

— Снощи се интересуваше от много неща.

— Попитах те откъде ги имаш?

— Защо не дойдеш при мен в леглото — рече Стиви, като потупа мястото до себе си, а очите й сякаш изгаряха кожата на Луси.