Патриша Корнуел - Хищник

— Какво правиш тук? — попита Луси.

— Исках само да ти кажа нещо.

Изражението на Стиви беше трудно за разгадаване. Може би всеки момент щеше да се разплаче и беше изключително разстроена и наранена или пък студеният остър вятър откъм залива караше очите й така да блестят.

— Ти си най-страхотният човек, когото някога съм срещала — каза Стиви. — Ти си моят герой. Моят нов герой.

Луси не беше сигурна дали не й се подиграва. Може би не.

— Стиви, трябва да стигна до летището.

— Все още не са започнали да отменят полетите. Но времето щяло да бъде ужасно до края на седмицата.

— Благодаря за прогнозата — рече Луси, а очите на Стиви запазваха същото настойчиво и обезпокоително изражение. — Виж, съжалявам. Не исках да те обидя.

— Не си ме обидила — каза Стиви, сякаш за пръв път чува за това. — Изобщо не си ме обидила. Не мислех, че толкова ще те харесам. Исках да те намеря, за да ти го кажа. Запомни го в някое ъгълче на умната си глава и може би ще си го спомниш в някой тежък ден. Просто никога не съм си представяла, че толкова много ще те харесам.

— Все това повтаряш.

— Вълнуващо е. Даваш вид на толкова уверена в себе си, дори арогантна. Корава и недостъпна. Но разбрах, че не си такава вътре в себе си. Странно как нещата се оказват различни от това, което очакваш.

През отворения прозорец на джипа вътре навяваше сняг.

— Как ме откри? — попита Луси.

— Върнах се до къщата, но теб те нямаше. Последвах стъпките ти по снега и те ме доведоха тук. Кой размер? Навярно осми. Не беше трудно.

— Виж, съжалявам за…

— Моля те — каза Стиви властно, настойчиво. — Знам, че не съм ти просто поредната бройка, както се казва.

— Не съм такава — каза Луси, но беше.

И го знаеше, макар да не би го описала по този начин. Чувстваше се зле заради Стиви. Чувстваше се зле заради леля си, заради Джони, заради всички, чието доверие не беше оправдала.

— Някои биха казали, че ти за мен си поредната бройка — каза Стиви закачливо, с онзи познат съблазнителен глас, и на Луси не й се искаше пак да усети тръпката по тялото си.

Стиви отново беше уверена в себе си, отново пълна с тайни, отново невероятно привлекателна.

Луси включи на задна, а снегът и вятърът щипеха лицето й.

Стиви бръкна в джоба на палтото си, извади парче хартия и й го подаде през отворения прозорец.

— Телефонът ми — каза тя.

Кодът беше 617, Бостън. Не беше казвала на Луси къде живее, а и Луси не беше я питала.

— Това беше всичко, което исках да ти кажа — рече Стиви. — И честит Свети Валентин!

Гледаха се една друга през отворения прозорец, двигателят работеше, а черното палто на Стиви побеляваше от сипещия се сняг. Тя беше красива и Луси усети тръпката, която беше почувствала в „Лорейнс“. Мислеше, че се е отървала от нея, но не беше.

— Аз не съм като другите — каза Стиви и гледаше Луси в очите.

— Не, не си.

— Това е номерът на мобилния ми. Всъщност живея във Флорида. След като напуснах Харвард, не си направих труда да си сменя номера. Не си струваше, ползвам безплатни минути, нали разбираш.

— Учила си в Харвард?

— Обикновено не го споменавам. Някои се стряскат.

— Къде живееш във Флорида?

— Гейнсвил. Честит Свети Валентин! — повтори тя. — Надявам се да се окаже най-специалният, който някога си прекарвала.

Интерактивната бяла дъска в класна стая 1А беше изпълнена от цветна снимка на мъжки торс. Ризата беше разкопчана, а в косматия гръден кош беше забит огромен нож.

— Самоубийство — предложи мнението си един от студентите.

— Ето още един факт. Макар да не се виждат на тази снимка — обърна се Скарпета към групата от шестнадесет студенти — мъжът е имал множество прободни рани.

— Убийство — бързо промени мнението си същият студент и всички се разсмяха.

Скарпета пусна друга снимка, на която се виждаха множество рани около фаталната.

— Изглеждат плитки — обади се друг студент.

— Ами ъгълът? Трябва да са под ъгъл нагоре, ако сам си ги е нанесъл, нали?

— Не задължително, но ето ви още един въпрос — каза Скарпета от подиума пред аудиторията си. — Какво ви говори тази разкопчана риза?

Мълчание.

— Ако възнамерявате да се самонаръгате, през дрехите ли ще го направите? — попита тя. — А между другото сте прав — отправи тя поглед към студента, който спомена за плитките рани. — Повечето едва са одраскали кожата. Наричаме ги „маркери за колебание“.

Студентите си водеха бележки. Те бяха умни и ентусиазирани, на различна възраст, с различно потекло, от различни краища на страната, а двама бяха от Англия. Няколко бяха детективи, които искаха да минат интензивен курс на обучение по криминалистика. Други бяха следователи, дошли за същото. Имаше и завършващи колеж, които работеха върху дипломите си по психология, молекулярна биология или микроскопия. Един беше помощник областен прокурор, който искаше повече присъди в съдебната зала.