Патриша Корнуел - Хищник

— Имате ли нейна снимка? — попита Луси.

УОП… УОП… УОП… УОП…

Звукът от градиентите, извличащи образи, напомняше на доктор Лейн за сонар в подводница.

— Само на мозъка й. Не снимаме пациентите.

— Погледнахте ли видеоклипа, който ви изпратих? Може би ще се сетите нещо.

Луси говореше неспокойно, разочаровано.

ТАП-ТАП-ТАП-ТАП-ТАП…

— Изчакай така. Но не знам какво очакваш от мен, като го видя — каза доктор Лейн.

— Може би ще си я спомните? Вие сте работели там преди три години, нали? Може би вие или ваш колега я е сканирал. Джони Суифт е бил аспирант там по същото време. Може да я е преглеждал. Да е виждал снимките от скенера.

Доктор Лейн не беше сигурна, че разбира.

— Може би вие сте я сканирала — настояваше Луси. — Може би сте я видяла преди три години и ще си я спомните, ако видите нейна снимка…

Доктор Лейн не би си спомнила. Тя беше виждала толкова много пациенти, а и три години беше много време.

— Изчакай така — повтори тя.

БАУН… БАУН… БАУН… БАУН…

Тя отиде до един компютърен терминал и влезе в пощата си, без да сяда. Отвори файла с видеоклипа и го пусна няколко пъти. Няколко пъти видя как красива млада жена с тъмноруса коса и тъмни очи вдига поглед от тялото на извънредно дебел мъж, чието лице беше покрито с ларви.

— Мили боже! — възкликна доктор Лейн.

Красивата млада жена от клипа се огледа, после погледна право в камерата, право в очите на доктор Лейн, и пъхна ръката си в джоба на сакото на мъртвеца. Тук клипът свършваше и доктор Лейн го пусна отново, защото изпита странно усещане.

Тя погледна през плексигласовата преграда към Кени Джампър, чиято глава едва се виждаше в другия край на магнита. Той беше слаб и дребен, облечен в широки тъмни дрехи, с ботуши не по мярка, имаше вид на бездомник, но беше нежен и красив, с тъмноруса коса, вързана на опашка. Очите му бяха тъмни и усещането на доктор Лейн се засили. Той толкова приличаше на момичето от клипа, че можеха да са брат и сестра, дори близнаци.

— Джош? — каза доктор Лейн. — Можеш ли да направиш любимия си номер със SSD?

— С него ли?

— Да. Още сега — каза тя напрегнато. — Бет, дай му диска със случая на Хелън Куинси. Веднага.

На Бентън му се стори малко странно, че пред лабораторията за мозъчни изследвания имаше спряло такси. Беше син всъдеход и вътре нямаше никого. Може би това беше таксито, което трябваше да вземе Кени Джампър от погребалното бюро „Алфа и Омега“, но защо беше паркирано тук и къде беше шофьорът? Близо до таксито беше спряна бялата камионетка, с която бяха докарали Базил за неговото интервю в пет часа. Той не беше добре. Твърдеше, че изпитва желание да се самоубие, и искаше да напусне проекта.

— Инвестирали сме толкова много в него — каза Бентън на Скарпета, докато влизаха в лабораторията. — Нямаш представа каква загуба е, когато тези хора се отказват. Особено той. По дяволите! Може би ти ще му окажеш положително влияние.

— Дори няма да коментирам — каза тя.

Двама надзиратели от затвора стояха пред малката стаичка, в която Бентън щеше да разговаря с Базил в опит да го убеди да не напуска „Хищник“ и да не се самоубива. Стаята беше част от скенерната зала — в същата стая Бентън бе разговарял с Базил и преди. Скарпета си спомни, че надзирателите не са въоръжени.

Двамата с Бентън влязоха в стаята за интервюта. Базил седеше до малката маса. Не беше с белезници, дори пластмасови. Скарпета се отврати още повече от проекта „Хищник“, макар досега да смяташе, че това не е възможно.

— Това е доктор Скарпета — обърна се Бентън към Базил. — Тя е част от колектива, който работи по проекта. Имаш ли нещо против да присъства на разговора ни?

— За мен ще е удоволствие — каза Базил.

Очите му изглеждаха трескави, странни. Дори когато погледна към нея, сякаш не бяха на фокус.

— Е, кажи ми какво става с теб — започна Бентън, когато двамата със Скарпета се настаниха до масата.

— Вие май сте близки — каза Базил, като гледаше към нея. — Не ви виня — каза той на Бентън. — Опитах се да се удавя в тоалетната и знаете ли кое е най-забавното? Те дори не забелязаха. Какво ще кажете, а? Сложили онази камера да ме шпионира през цялото време, а когато се опитах да се самоубия, дори не са видели.

Той беше с дънки, бяла риза и маратонки. Не носеше колан. Нито бижута. Изобщо не беше това, което Скарпета си беше представяла. Мислеше, че ще е по-едър. Той беше дребен и невзрачен, с оредяваща руса коса, не беше грозен, просто невзрачен. Тя предположи, че когато е приближавал жертвите си, те са се чувствали по същия начин, както тя се чувстваше сега, поне в началото. Той не представляваше заплаха, беше просто един обикновен човек с приятна усмивка. Единственото, което изпъкваше у него, бяха очите му. В този момент те бяха странни и неспокойни.