Патриша Корнуел - Хищник

— Подозирам, че, фигуративно казано, Хелън Куинси е престанала да съществува, когато е била на дванадесет години — рече Скарпета.

Хеликоптерът на Луси беше кацнал на едно чисто място и перките още се въртяха, когато тя изгаси двигателя. До къщата бяха спрели един служебен ван на моргата, три маркирани полицейски коли, два всъдехода на академията и фордът на Реба.

Така нареченият курортен комплекс „Морски бриз“ беше твърде навътре в сушата, за да улавя какъвто и да е бриз от морето, и въобще не беше курорт. Нямаше дори плувен басейн. Според мъжа на рецепцията в мрачното опушено фоайе, където работеше шумен климатик и имаше изкуствени декоративни цветя, дългосрочните наематели получаваха специални отстъпки.

По неговите думи Джен Хамилтън не се прибирала редовно, понякога изчезвала с дни наред, особено напоследък, и се обличала странно. Веднъж секси, а в следващия момент опърпано.

„Моето мото ли? Живей и остави другите да живеят“ — беше казал мъжът на рецепцията, когато Марино проследи Джен дотук.

Не беше трудно. Когато тя излезе от магнита, а надзирателите вече бяха повалили Базил на земята и всичко беше свършило, тя се изплаши, сви се в един ъгъл и заплака. Вече не беше Кени Джампър, твърдеше, че не е чувала за него, че не разбира за какво говореха всички, че не познава Базил и че не знае защо е на пода в скенерната зала на болница „Маклийн“ в Белмонт, Масачузетс. Държа се много любезно и беше отзивчива с Бентън, даде му адреса си, каза му, че работи като барманка в Саут Бийч, в един ресторант, наречен „Слухове“, чийто собственик бил много мил човек на име Лоръл Суифт.

Марино клекна пред отворения гардероб. Той нямаше врата, само една пръчка за закачалките. Върху мръсния килим имаше купчинки прилежно сгънати дрехи. Той започна да ги оглежда с ръкавици на ръцете, а потта се стичаше в очите му, тъй като климатикът на прозореца не вършеше много добра работа.

— Дълго черно палто с качулка — каза той на Гас, един от агентите на Луси за специални операции. — Звучи ми познато.

Подаде сгънатото палто на Гас, който го сложи в кафяв хартиен плик, написа датата и вида на съдържанието, както и къде е намерена тази вещ. Бяха се натрупали вече доста такива хартиени пликове, всичките запечатани с лента за веществени доказателства. В общи линии, опаковаха почти всичкия багаж в стаята на Джен. Марино сам написа заповедта за обиск. „Приберете всичко, и кухненската мивка, ако трябва!“ — както той се изрази.

Огромните му ръце продължаваха да ровят из съдържанието на гардероба: износени широки мъжки дрехи, чифт обувки с отрязани токове, шапка на „Маями Долфинс“, бяла риза с надпис „Министерство на земеделието“ на гърба, само това, а не пълния текст „Отдел за услуги на гражданите към Министерство на земеделието, Флорида“, както беше на оригиналните униформи, като черните печатни букви бяха изписани на ръка, по всяка вероятност с маркер, сметна Марино.

— Как може да не познаете, че „той“ всъщност е „тя“? — попита го Гас, докато запечатваше поредния плик.

— Ти не беше там.

— Затова питам теб — каза Гас, като протегна ръка за следващата вещ, този път черен чорапогащник.

Гас беше въоръжен и облечен с бойния си екип, защото агентите на Луси от отдел „Специални операции“ винаги ходеха така, независимо дали се налагаше или не, а при тридесетградусова жега, когато заподозреният беше едно двадесетгодишно момиче, при това заключено на сигурно място в щатска болница в Масачузетс, определено нямаше нужда да се изпращат четирима агенти в „Морски бриз“. Но така беше поискала Луси. И агентите й искаха да е така. Независимо че Марино подробно им предаде думите на Бентън относно различните личности на Хелън, или различните й „аз“, както той ги наричаше, агентите не бяха много убедени, че нямаше други опасни хора на свобода, и смятаха, че може би Хелън е имала съучастници, като Базил Дженрет например, които са истински.

Двама от тях се занимаваха с компютъра, който беше на едно бюро до прозореца с изглед към паркинга. В стаята имаше още и скенер, цветен принтер, пакети печатарска хартия и половин дузина риболовни списания.

Дъските на предната веранда бяха изкорубени, някои изгнили, а други направо липсваха, разкривайки песъчливата почва под едноетажната постройка с излющена боя, недалеч от Евърглейдс.

Беше тихо. Чуваха се само глухият тътен на далечния трафик и шумът от лопатите. Въздухът беше наситен с миризмата на смърт и в жегата на късния следобед тя сякаш се носеше на вълни, които ставаха все по-осезаеми с приближаването до ямите. Агентите, полицията и експертите откриха четири ями. Съдейки по неравностите на почвата и различното оцветяване, имаше още.