Патриша Корнуел - Хищник

— Може ли да ви задам един въпрос? — обърна се Базил към нея.

— Давай — каза тя, като очевидно не възнамеряваше да се държи мило с него.

— Ако ви срещнех на улицата и ви кажех да се качите в колата ми или ще ви застрелям, какво щяхте да направите?

— Щях да те оставя да ме застреляш — отвърна Скарпета. — Не бих се качила в колата ти.

Базил погледна Бентън и го застреля с пръст, сякаш беше пистолет.

— Бинго! — каза той. — Тази мацка си я бива. Колко е часът?

В стаята нямаше часовник.

— Пет и единадесет — каза Бентън. — Трябва да поговорим защо искаш да се самоубиеш, Базил.

Две минути по-късно доктор Лейн гледаше SSD образа на Хелън Куинси на компютърния екран. До него беше SSD-образът на така наречения „нормален“ обект, който лежеше сега в магнита.

Кени Джампър.

Преди по-малко от минута той беше попитал по интеркома колко е часът. А след по-малко от минута стана неспокоен, започна да се оплаква.

БУОНК-БУОНК-БУОНК… се чуваше в скенерната зала, докато Джош въртеше на екрана бледия образ на главата на Кени Джампър, без коса и очи. Той свършваше неравно точно под челюстта, сякаш беше обезглавен, защото там спираше сигналът. Джош продължи да върти образа, опитвайки се да пресъздаде точната позиция на главата на Хелън Куинси, чийто блед образ, без коса и очи, стоеше на друг екран.

— Майко мила! — възкликна той.

— Имам нужда да изляза — прозвуча гласът на Кени по интеркома. — Колко е часът сега?

— Майко мила! — каза отново Джош, този път към доктор Лейн, като завъртя още няколко пъти образа и непрекъснато гледаше ту единия екран, ту другия.

— Искам да изляза.

— Още малко нататък — каза доктор Лейн, като местеше поглед от единия екран на другия, и гледаше ту едната глава, ту другата.

— Трябва да изляза!

— Това е… — каза доктор Лейн. — Мили боже!

— Господи! — каза Джош.

Базил ставаше все по-неспокоен и непрекъснато поглеждаше към затворената врата. Отново попита колко е часът.

— Пет и седемнадесет — отвърна Бентън. — Среща ли имаш? — попита той иронично.

Каква среща можеше да има Базил? Къде щеше да ходи? В килията си, а там не беше хубаво място. Имаше късмет, че е тук. А не го заслужаваше.

Базил извади нещо от ръкава си. Отначало Скарпета не можа да види какво е то и докато разбере какво става, Базил беше станал от стола и стоеше до нея, а нещото беше около шията й. Дълго, бяло и тънко, около шията й.

— Само да мръднеш и ще го стегна! — каза Базил.

Тя смътно осъзна, че Бентън е станал и му крещи. Кръвта пулсираше в слепоочията й. После вратата се отвори. Базил я повлече навън, слепоочията й пулсираха, тя вдигна ръце към шията си, той стегна нещото още по-силно, продължаваше да я влачи нанякъде, Бентън крещеше и надзирателите крещяха.

Преди три години в „Маклийн“ на Хелън Куинси била поставена диагноза множествено разстройство на личността.

Може би в нея не съжителстваха петнадесет или двадесет отделни автономни личности, може би бяха само три или четири, или осем. Бентън продължи да обяснява особеностите на това разстройство, породено от откъсването на човек от първоначалната му идентичност.

— Това е един вид адаптивна реакция на прекомерно голяма травма — говореше Бентън, докато двамата със Скарпета пътуваха на запад към Евърглейдс. — Деветдесет и седем процента от хората с такава диагноза са били сексуално или физически малтретирани, а може и двете, като при жените вероятността да развият МРЛ е девет пъти по-голяма, отколкото при мъжете.

Слънцето блестеше в предното стъкло на колата и Скарпета примижа въпреки слънчевите очила.

Далеч пред тях хеликоптерът на Луси кръжеше над една изоставена цитрусова градина, част от имот, който все още беше собственост на семейство Куинси, по-точно на чичото на Хелън, Аджър Куинси. Маната беше поразила градината преди около двадесет години и всички грейпфрутови дървета бяха изсечени и изгорени. Оттогава насам градината беше оставена на самотек и бе обрасла с трева, а къщата в нея, една похабена инвестиция, беше пред разпад. Аджър Куинси беше още жив, дребен човек, доста невзрачен на външен вид, но изключително религиозен, „библейски ненормалник“, както се изрази Марино.

Аджър отрече да се е случило нещо необичайно, когато Хелън е била на дванадесет години и е живяла при него и жена му, докато Флори е била хоспитализирана в „Маклийн“. Дори напротив, по неговите думи, той бил много внимателен със заблуденото неконтролируемо младо момиче, което „се нуждаеше от спасение“.