Патриша Корнуел - Хищник

Той си представяше как му се присмиват. Представяше си какво си говорят в контролната зала, докато го наблюдават на мониторите. Коментираха го с другите надзиратели. Познаваше по лицата им, когато му носеха храната или го извеждаха за разходка или до телефона. Понякога пускаха по някой коментар. А понякога се появяваха изневиделица до килията му точно когато облекчаваше сексуалното си напрежение и имитираха звуците, които издаваше, смееха се и блъскаха по вратата.

Базил седеше на леглото и поглеждаше към камерата, закачена високо на отсрещната стена. Той прелистваше месечния брой на „Лов и риболов“ и си мислеше за онзи ден, в който се запозна с Бентън Уесли и направи грешката да отговори честно на един от въпросите му.

„Понякога имаш ли желание да причиниш болка на себе си или на други хора?“

„Вече съм причинявал болка на други, така че явно имам желание“ — бе отвърнал Базил.

„Какви мисли те спохождат, Базил? Можеш ли да ми опишеш какво си представяш, когато те обземе желание да причиниш болка на някого или на себе си?“

„Мисля си за това, което правех. Виждам някоя жена и ми се приисква. Вкарвам я в полицейската кола, изваждам пистолета, понякога и значката, и й казвам, че я арестувам и че ако окаже и най-малка съпротива, ако само докосне вратата, няма да имам друг избор, освен да я застрелям. Всички се връзваха.“

„Никоя ли не ти оказа съпротива?“

„Само последните две. И то защото колата ми се повреди. Стана толкова тъпо.“

„А другите, преди последните две, вярваха ли, че си полицай и ги арестуваш?“

„Вярваха, че съм полицай. Но бяха наясно какво става. Аз исках те да знаят. Надървях се. Показвах им, че съм се надървил, и ги карах да си сложат ръката там. Щяха да умрат. Толкова е тъпо.“

„Кое е тъпо, Базил?“

„Ужасно тъпо. Казвал съм го хиляди пъти. И вие сте ме чувал да го казвам, нали? Не бихте ли предпочел да ви застрелям веднага, още там, в колата, отколкото да ви закарам на някое усамотено място и да правя с вас каквото си поискам? Защо ще ме оставите да ви завлека на някое тайно място и да ви вържа?“

„Разкажи ми как ги връзваше, Базил. Винаги по един и същ начин ли?“

„Аха. Имам един страхотен начин. Уникален е. Измислих го, когато започнах да арестувам.“

„Под «арестувам» имаш предвид да нападаш и отвличаш жени, нали?“

„Когато започнах, да.“

Базил се усмихна, седнал на леглото, спомняйки си тръпката да увива телените закачалки около глезените и китките им, а после да прекара въжето през тях, за да може да ги окачи като марионетки.

„Те бяха моите кукли“

— обясни той на доктор Уесли на онова първо интервю, като се чудеше какво трябва да каже, за да предизвика някаква реакция у него.

Независимо какво му казваше, доктор Уесли запазваше своя спокоен поглед, слушаше и не позволяваше никаква емоция да се изпише на лицето му. Може би не чувстваше нищо. Може би беше като Базил.

„Разбирате ли, на онова място, където ги водех, виждаха греди, където таванът беше паднал, особено в една задна стая. Прехвърлях въжетата над гредите и можех да ги стягам или отпускам по мое желание, все едно ги оставям на дълга или къса каишка.“

„И те никога не оказваха съпротива, дори когато са разбирали какво ги чака, когато си ги завеждал в тази сграда? Какво беше това? Къща ли?“

„Не си спомням.“

„Оказваха ли съпротива, Базил? Струва ми се малко трудно да ги вържеш по такъв сложен начин, ако ги държиш на мушка през цялото време.“

„Винаги съм си представял как някой гледа — каза Базил, без да отговори на въпроса. — А после, как правя секс, след като всичко е приключило. Как правя секс часове наред, точно там, върху същия матрак.“

„Секс с тялото или с друг човек?“

„Никога не съм си падал по това. Не е за мен. Аз обичам да ги чувам. Искам да кажа, че трябва да ги боли ужасно. Понякога раменете им се изкълчваха. А после им отпусках достатъчно въже, за да могат да ползват тоалетната. Само това не харесвах. Да изпразвам кофата.“

„А очите им?“

„Я да видим. Не исках да се получава игра на думи.“

Доктор Уесли не се засмя и това малко подразни Базил.

„Позволявах им да потанцуват на края на въжето, е, пак неволна игра на думи. Никога ли не се усмихвате? Хайде де, не ви ли е поне малко забавно.“

„Слушам те, Базил. Слушам те много внимателно.“

Това поне беше хубаво. И не беше го излъгал. Доктор Уесли го слушаше и смяташе всяка негова дума за важна и удивителна, смяташе Базил за най-оригиналния и интересен човек, когото някога е интервюирал.