Патриша Корнуел - Хищник

— Да, чух, че при вас имало снежна буря. Дано не спре токът — каза тя, сякаш бяха прекарали последния половин час в приятен дружески разговор. — Мога веднага да се обадя на продуцента си и той ще ви го изпрати по имейл. Сигурна съм, че ще иска да поговори с вас да участвате в моето шоу някой път.

— Също и телефонните номера на обадилите се — напомни Бентън.

— Доктор Селф? — каза Скарпета, като гледаше през прозореца с удивление. Отново валеше сняг. — Какво ще ни кажете за Тони? Братът на Дейвид.

— Много се караха.

— И той ли беше ваш пациент?

— Не, никога не съм го виждала — каза тя.

— Казахте, че познавате и двете сестри. Някоя от тях да страда от хранително разстройство?

— Не познавам здравословното им състояние. Те не ми бяха пациенти.

— Мисля, че може да се познае и само по външния вид. Едната от тях е била на постоянна диета от моркови.

— Ако съдя по външността им, значи е Кристин — отвърна доктор Селф.

Скарпета погледна Бентън многозначително. Тя беше помолила от ДНК лабораторията в академията да се свържат с детектив Тръш веднага щом забеляза на снимката жълтеникавата твърда мозъчна обвивка. ДНК на мъртвата жена тук съвпадаше с ДНК от жълтеникавите петна по една блуза, която Скарпета беше взела от къщата на Ев и Кристин. Тялото в бостънската морга най-вероятно беше на Кристин, но Скарпета не мислеше да разкрива тази информация на доктор Селф, която сигурно нямаше да се поколебае да я оповести в ефир.

Скарпета затвори телефона и се загледа през прозореца. Снегът се сипеше обилно на светлината на уличните лампи пред вратата на къщата.

— Стига толкова кафе — каза Бентън, стана от дивана и отиде да подкладе огъня в камината.

— Тук постоянно ли вали така?

— Главните улици сигурно са вече почистени. Тук са много бързи. Не мисля, че момчетата имат нещо общо.

— Имат — каза тя, като отиде до огъня и седна на плота на камината. — Изчезнали са. Както изглежда, Кристин е мъртва. Вероятно всички са мъртви.

Марино се обади на Джо, докато Реба седеше кротко наблизо, погълната от една папка с възстановки.

— Трябва да обсъдим някои неща с теб — каза Марино на Джо. — Имаме проблем.

— Какъв проблем? — попита Джо предпазливо.

— Ще ти го кажа лично. Но първо имам малко работа тук, в кабинета си, трябва да завъртя няколко телефона, да се погрижа за някои неща. Къде ще бъдеш през следващия час?

— В стая 112.

— Там ли си сега?

— Отивам натам.

— Нека позная — каза Марино. — Работиш върху поредната възстановка, която си откраднал от мен, нали така?

— Ако за това ще говорим…

— Не е това — каза Марино. — Много по-лошо е.

— Голяма работа си — обърна се Реба към Марино, като, остави папката с възстановките обратно на бюрото. — Много са добри. Страхотни са, Пит.

— Ще го направим в пет, нека има време да стигне до офиса си — каза Марино, като сега вече говореше с Луси. — Кажи ми как ще стане.

— И двамата ще затворим, след което ще натиснеш бутона за конферентна връзка на стационарния телефон на бюрото си и ще набереш мобилния ми телефон. Когато вдигна, натисни бутона още веднъж и набери своя мобилен телефон.

После имаш два варианта — или остави стационарния на изчакване, за да държиш линията отворена, или просто вдигни слушалката от вилката и я остави така. Ако някой следи разговора ни, ще помисли, че си в кабинета си.

Марино изчака няколко минути, след което изпълни инструкциите на Луси. Двамата с Реба излязоха от сградата, докато той и Луси разговаряха по мобилните си телефони. Провеждаха истински разговор и той много се надяваше Джо да ги слуша. Засега имаха късмет. Връзката беше добра и гласът й се чуваше, сякаш беше в съседната стая.

Разговаряха за новите мотори. После и за каквото друго се сетиха, докато Марино и Реба не спираха да вървят.

Мотелът „Последната битка“ представляваше модифицирана версия на едноетажна къща от сглобяеми конструкции, разделена на три помещения, в които се провеждаха симулации на местопрестъпления. Всяко помещение имаше отделна врата с номер. Стая 112 беше в средата. Марино забеляза, че пердето на предния прозорец е дръпнато и климатикът работи. Опита да отвори вратата, но тя беше заключена, той я ритна силно с огромния си ботуш „Харли Дейвидсън“, тя се отвори с трясък и се залепи на стената. Джо седеше на бюрото, допрял слушалката до ухото си и включил касетофона в телефонния апарат. По лицето му се изписа първо шок, а после ужас. Марино и Реба го гледаха.