Робърт Джордан - Преродения дракон

— Да — подчерта тя. — Добре си бях, живеех си живота в Бейрлон така както ми харесваше, но изведнъж ме сграбчиха за гушата и ме запокитиха Светлината знае къде. Е, така ми се полага. Животът ми престана да си бъде мой, откакто срещнах Моарейн. И тези селянчета от Две реки. — Тя завъртя очи към Перин, кисела усмивка изкриви устните й. — Единственото, което исках, бе да си живея както ми се харесва, да се влюбя в някой мъж, когото сама си избера… — Бузите й изведнъж поруменяха и тя се окашля. — Искам да кажа, какво толкова лошо има в това да искаш да си живееш своя живот, без цялата тази бъркотия?

— Тавирен — започна Лоиал. Перин му махна с ръка да млъкне, но човек трудно можеше да задържи огиера, камо ли да го спре, щом веднъж го обземеше ентусиазмът. Смятаха го за изключително припрян, поне според огиерските представи за припряност. Лоиал напъха книгата си в джоба на палтото и продължи, размахвайки лулата. — Всички ние, животът на всеки от нас влияе на живота на другите, Мин. Докато Колелото на Времето ни втъкава в Шарката, жизнената нишка на всеки от нас тегли и завлича жизнените нишки на съществата около нас. Тавирен са същото, само че много, много повече. Те придърпват цялата Шарка — за известен срок поне, принуждавайки я да се оформя около тях. Колкото по-близо си до тях, толкова повече ти влияят лично. Казано е, че ако попаднеш в една и съща стая с Артур Ястребовото крило, можеш да усетиш как Шарката се преподрежда сама. Не знам доколко е вярно това, но съм чел, че е било така. Но това нещо не действа еднопосочно. Самите тавирен биват запридани в по-дебела нишка от нас останалите, с по-малко възможности за избор. Перин направи гримаса. „И как ужасно малко са онези от тях, които имат значение.“ Мин тръсна глава.

— Просто ми се щеше да не бяха толкова… толкова ужасно тавирен през цялото време. Тавирен те теглят от една страна. Айез Седай ти се бъркат в живота от друга. И какво остава за една жена?

Лоиал помръдна рамене.

— Много малко, предполагам, поне докато е близо до тавирен.

— Сякаш съм имала някакъв избор — изръмжа Мин.

— Това ти е добрата орисия… или лошата, ако така гледаш на нещата. Да попаднеш не на един, а на цели трима тавирен. Ранд, Мат и Перин. Аз самият го смятам за добра орисия, и щях да го смятам, дори да не ми бяха приятели. Мисля, че бих могъл дори… — Огиерът ги изгледа, внезапно засрамен, и ушите му клепнаха. — Обещавате ли, че няма да ми се смеете? Мисля, че бих могъл да напиша книга за това. Водя си бележки.

Мин му се усмихна приятелски и ушите на Лоиал отново щръкнаха.

— Това е чудесно — каза му тя. — Но някои от нас се чувстват като кукли на конци, танцуващи под ръцете на тези наши тавирен.

— Не съм го искал — избухна Перин. — Не съм го искал. Тя не му обърна внимание, а продължи:

— Това ли е станало с теб, Лоиал? Затова ли тръгна ла пътуваш с Моарейн? Знам, че вие, огиерите, никога не напускате вашите стеддинг. Нима някой от тези тавирен те придърпа към себе си?

Лоиал съсредоточено заоглежда лулата си.

— Исках само да видя Дъбравите, засадени от нашия народ — измърмори той. — Само Дъбравите да видя. — Той хвърли поглед към Перин, сякаш търсеше помощ от него, но Перин само се ухили.

„Да те видя сега как ще ти подковат копитото.“ Не знаете всичко, но знаеше, че Лоиал беше избягал. Той беше деветдесетгодишен, но все още недостатъчно зрял според огиерските разбирания, за да напусне стеддинг — да излезе Навън, така го наричаха — без разрешението на Старейте. Огиерите живееха много дълго, от гледна точка на хората. Лоиал твърдеше, че Старейте били много ядосани и искали да го върнат. И изглежда, смяташе да отлага този момент колкото е възможно повече.

Сред шиенарците настъпи някакво разбъркване мъжете наскачаха. От колибата на Моарейн излезе Ранд. Дори от това разстояние Перин го виждаше ясно. Младеж с рижа коса н сиви очи. Беше връстник на Перин и щеше да стърчи с половин глава над него, ако застанеха един до друг, въпреки че Ранд беше по-тънък, макар все пак с широки рамене. Бродиран със златни нишки тръни се спускаха по ръкавите на червения му сюртук с висока яка а на гърдите на тъмното му наметало изпъкваше същото същество като на знамето — четириногата змия със златната грива. Ранд и Перин бяха отраснали заедно като приятели. „Дали все още сме приятели? Можем ли? Сега?“

Шиенарците се поклониха като един, с изправени глави, но с ръце на коленете.

— Господарю Дракон — извика Юно. — Ние сме готови. Чест е да служим.