Робърт Джордан - Преродения дракон

— Кръв по лицето й — промърмори той. — Значи ли това, че ще умре от насилие? — Потръпна, щом осъзна колко леко го бе произнесе. „Но какво мога да сторя? Ако кажа на Лейа, ако по някакъв начин я накарам да повярва, тя само ще изживее последните си дни в страх и това няма да промени нищо.“ Мин кимна.

„Ако тя ще умре от насилие, това може да означава нападение върху лагера.“ Но те всеки ден изпращаха съгледвачи и разполагаха постове всяка нощ. А и Моарейн беше оградила лагера с „прегради“, така поне твърдеше; нито едно създание на Тъмния не можеше да ги забележи, освен ако не се натъкнеше право на тях. Помисли си за вълците. „Не!“ Съгледвачите щяха да забележат всеки човек или звяр, опитваш се да се приближи до стана.

— Пътят до нейния народ е много дълъг — промълви той почти на себе си. — Калайджиите не биха могли да докарат фургоните си по-навътре от подножията. Всичко може да се случи по пътя.

Мин кимна тъжно.

— А ние сме твърде малко, че да се лишим дори от един човек, който да я охранява. Дори и това да можеше да помогне. Беше му го казвала — как се опитвала да предупреждава някои хора за лоши неща, още когато била на шест или седем години, когато за първи път разбрала, че не всеки може да види онова, което вижда тя. Не можеше да го обясни, но имаше чувството, че нейните предупреждения само влошават нещата още повече, ако изобщо й повярваха разбира се. Нужно бе голямо усилие да се повярва на виденията на Мин, голямо усилие да се повярва на докато не се появи доказателството.

— Кога? — попита той. Думата изкънтя в ушите му студена и твърда като стоманено сечиво. „Нищо не мога да направя за Лейа, но може би ще разбера кога ще бъдем нападнати.“ Веднага щом думата излезе от устата му, тя вдигна ръце. Гласът й обаче си остана тих.

— Не става така. Никога не мога да предрека кога ще се случи нещо. Знам само, че ще се случи, и то когато разбера какво означава това, което виждам. Не можеш да го разбереш. Виждането не ми идва когато аз го искам, нито пък знанието. То просто се случва, понякога знам. Нещо. Мъничко. Просто става. Мога да виждам неща около някой човек един ден, но не и на следващия, както и обратното. Повечето пъти не виждам нищо около никого. Айез Седай вина ги имат образи около себе си, разбира се, също и Стражниците, въпреки че при тях е много по-трудно да се каже какво означават, от колкото при другите хора. — Тя погледна Перин изпитателно, с полуприсвити очи. — Но пък при други се вижда винаги.

— Не ми казвай какво виждаш, когато ме погледнеш — прекъсна я той рязко и веднага присви широките си рамене. Още от дете беше по-едър от връстниците си и бързо бе разбрал колко лесно е да нараниш неволно хората, когато си по-голям от тях. Това го бе направило предпазлив и внимателен и той винаги съжаляваше, когато позволеше на гнева си да избликне. — Извинявай, Мин. Не биваше да ти се сопвам. Не исках да те оскърбя.

Тя го погледна изненадано.

— Не си ме оскърбил. — Благословени да са малцината хора, които наистина желаят да узнаят това, което виждам. Светлината го знае, нямаше да го правя, стига да имаше някой друг, който да го може.

— Дори Айез Седай не бяха чували изобщо някой друг да притежава нейната дарба. „Дарба“, за такова го смятаха те, макар тя съвсем да не го приемаше така.

— Просто ми се ще да имаше нещо, което да можех да направя за Лейа. Не бих могъл да издържа като теб — да го знам и да не мога да сторя нищо.

— Странно — промълви тя. — Как се получава така, че си толкова загрижен за туатанката. Те са изключително мирни, а аз виждам толкова жестокост около…

Той извърна глава настрани и тя изведнъж млъкна.

— Туатанката ли? — избръмча един глас, като на огромен горски бръмбар. — Какво туатанката?

Огиерът пристъпи до тях край огъня, отбелязал мястото на книгата си с пръст, дебел като наденица. Тънка струйка дим от табак се виеше от лулата в другата му ръка. Тъмнокафявото му вълнено палто бе закопчано до шията и падаше до коленете над загърнатите чизми. Перин едва достигаше до гърдите му.

Лицето на Лоиал беше като на плашило с нос като зурла и прекалено широка уста. Очите му бяха с размери на чинийки, дебели вежди провисваха като мустаци почти до бузите му, а от ъглестите му клепнали уши стърчаха на туфи дълги косми. Човек би могъл да го вземе за тролок, въпреки че повечето хора смятаха тролоците за толкова приказни същества, колкото и огиерите.

Широката усмивка на Лоиал се стопи и очите му примигваха, когато усети, че ги е прекъснал. Перин се зачуди как е възможно някой да се бои от огиера дълго време. И все пак според някои стари предания огиерите бяха яростни и неумолими врагове. Не можеше да го повярва. Огиерите не бяха врагове на никого. Мин каза на Лоиал за пристигането на Лейа, но не и за това, което бе видяла. Обикновено запазваше в тайна онова, което виждаше, особено когато виденията й бяха лоши. Вместо това добави: — Би трябвало да разбираш, Лоиал, какво изпитвам, заклещена тук сред Айез Седай и тези хора от Две реки. Лоиал издаде уклончив звук, но Мин, изглежда, го възприе като съгласие.