Робърт Джордан - Преродения дракон

— С вас има огиер. Виж ти, кой да помисли… — Тя поклати глава. — Къде е Моарейн Седай? — Знамето на Дракона сякаш не я интересуваше изобщо.

Перин посочи грубата колиба, най-горе на отсрещния склон. Със стени и стръмен покрив от неодялани дървета, тя беше най-голямата от всички, и все пак не много голяма — може би само колкото да може да се нарече къщурка вместо колиба.

— Онази там е нейната. Нейната и на Лан. Той е Стражникът й. Щом пийнете нещо топло…

— Не. Трябва да говоря с Моарейн.

Той не се изненада. Щом пристигнеха, всички жени настояваха да говорят с Моарейн незабавно и насаме. Вестите, които след това Моарейн решаваше да сподели с останалите, невинаги изглеждаха особено важни, но жените проявяваха настойчивостта на ловец, преследващ последния жив заек на света, за да нахрани умиращото си от глад семейство. Полузамръзналата стара просякиня бе отказала одеяла и чиния горещо варено и се бе дотътрила по склона до колибата на Моарейн все така босонога през все още сипещия се сняг.

Лейла се смъкна от седлото и подаде юздите на Перин. — Нали ще се погрижите да се нахрани? — Тя потупа сиво-кафявата кобила по муцуната. — Пийса не е свикнала да ме носи през толкова стръмна местност.

— Фуражът все още е оскъден — отвърна Перин, — но ще й дадем каквото имаме.

Лейа кимна и се завтече нагоре по склона без повече приказки вдигнала яркозелената си пола. Бродираното със сини шевици ярко-червено наметало се развя след нея.

Перин слезе от Стъпко и размени няколко думи с хората, приближили се откъм огньовете, за да се погрижат за конете. Не, с изключение на гарвана, не били видели нищо освен планините и тази туатанска жена. Да, гарванът бил мъртъв. Не, тя не им казала нищо за онова, което става извън планините. Не, нямал никаква представа дали ще тръгнат скоро.

„Или изобщо“ — добави той наум. Моарейн ги бе задържала тук цялата зима. Шиенарците не смятаха, че тя заповядва, не и тук, но Перин знаеше, че Айез Седай по някакъв начин все успяват да наложат своето. Особено Моарейн.

След като конете бяха отведени до грубо скованата конюшня ездачите отидоха да се сгреят. Перин свали наметалото си и с благодарност протегна ръце към огъня. От големия котел, бейрлонска изработка, както можеше да се прецени по вида му, се вдигаха миризми, които караха устата му да се изпълва със слюнка. Някой, изглежда, днес бе имал късмет в лова, а едрите коренища, поставени около съседния огън, изпускаха миризма, смътно напомняща за печена ряпа. Той сбърчи ноздри и се съсредоточи върху вареното. Напоследък все повече и повече налиташе на месо и не обръщаше внимание на нищо друго.

Жената в мъжките дрехи се взираше след Лейа, която тъкмо влизаше в колибата на Моарейн.

— Какво виждаш, Мин? — попита Перин.

Тя пристъпи към него и го погледна с изпълнените си с тревога тъмни очи. Той така и не разбираше защо толкова държи да ходи с брич, вместо с пола. Може би защото я познаваше, но не можеше да проумее как някой би могъл да я погледне и да види в нея красив момък вместо хубава млада жена.

— Калайджийката ще умре — промълви тя и погледна другите около огъня. Никой не седеше достатъчно близо, че да я чуе.

Той остана безмълвен. Кроткото лице на Лейа без пред очите му. „О, Светлина! Калайджиите не вредят на никого!“ Усети студ въпреки топлината на огъня. „Светлината да ме изгори дано, защо ли изобщо попитах?“ Дори малкото Айез Седай, които знаеха за Мин, не можеха да разберат какво точно прави тя. Понякога Мин виждаше образи и аури, обкръжаващи хората, а понякога дори знаеше какво означават те.

Масема разбърка вареното в котела с дълъг дървен черпак, изгледа ги, прокара пръст под дългия си нос, ухили се широко и се отдръпна.

— Кръв и пепел! — промърмори Мин. — Този сигурно е решил, че сме влюбени и си гукаме край огъня.

— Сигурна ли си? — попита Перин. Тя вдигна вежди към него и той припряно добави:

— За Лейа.

— Така ли се казва тя? По-добре да не знаех. Винаги се оказва по-лошо когато знаеш и не можеш да… Перин, видях лицето й, как се извръща през рамо, обляна в кръв, с широко отворени очи. По-ясно от това не може да бъде. — Тя потръпна и енергично разтри длани. — Светлина, колко бих искала да виждах по-добри неща. Всички щастливи неща сякаш са изчезнали.

Той отвори уста да предложи да предупредят Лейа, но веднага ги затвори. Никога не можеше да има съмнение за онова, което Мин виждаше и познаваше, за добро яли за лошо. Щом беше сигурна, то просто ставаше.