Робърт Джордан - Преродения дракон

Взря се към долината, извиваща се на запад и надолу и уширяваща се в далечината — земята бе осеяна с широки ивици сняг, останки от зимата. Дървета все още дращеха нагоре към небето със сухите си зимни клони, но имаше достатъчно вечнозелени — бор и клек, елак и планински чемшир — които стърчаха по склоновете и в руслото на долината, предлагайки достатъчно прикритие за всеки, които знае как да го използва. Но никой не би дошъл тук без някаква специална задача. Всички рудници се намираха далече на юг и дори още по-далече на север, а и повечето хора смятаха, че е лошо да е озовеш сред Мъгливите планини, и малцина навлизаха в тях, без лото да ги сполети. Очите на Перин проблеснаха като лъскано злато.

Гъделичкането се превърна в сърбеж. „Не!“

Можеше да избута сърбежа настрана, но усещането за нещо предстоящо нямаше да си иде. Като полюшване на вълна край речен бряг. Сякаш всичко се полюшваше. Той се зачуди дали нещо неприятно не се е снишило сред обкръжаващите ги върхари. Може би имаше някакъв начин да се разбере. В такива места, рядко посещавани от хора, почти винаги се срещаха вълци. Пречупи мисълта, преди тя да се укрепи в съзнанието му. „По-добре да се чудя. По-добре от това.“ Броят им не беше голям, но си имаха съгледвачи. Ако имаше нещо, съгледвачите щяха да го забележат. „Това си е моята ковачница; аз ще се погрижа за нея, а другите да гледат своите.“

Виж, взорът му беше по-остър от този на другите, затова пръв забеляза ездача, идещ откъм Тарабон. Но дори за него ездачът не беше нещо повече от петно ярки цветове, лъкатушещо през дървесата в далечината, ту видимо, ту скрито. Пъстър кон, прецени той. „И преди отредения срок!“ Отвори уста да го каже — щеше да е жена, всеки ездач досега се беше оказвал жена, — когато Масема изведнъж промърмори: — Гарван! Като проклятие.

Главата на Перин се стрелна нагоре. Голяма черна птица кръжеше над горските върхари, няма и на стотина крачки от тях. Плячката й можеше да е някой леш в снега или някое дребно животно, но Перин не можеше да рискува. Птицата като че ли не ги забеляза, но приближаващият се към тях ездач скоро щеше да се окаже в полезрението й. Вдигна лъка, изпъна го — перата на стрелата докоснаха бузата и ухото му — и пусна тетивата в едно плавно движение. Смътно долови звъна на лъковете край себе си — цялото му внимание бе съсредоточено върху черната птица.

Тя се преметна във въздуха и започна да пада сред облак черни като нощ пера. Други две стрели пронизаха небето точно там, където се рееше до преди миг. С полуизпънати лъкове шиенарците заоглеждаха небето да видят дали си има другар.

— Дали е длъжна да донася — попита тихо Перин, — или… той вижда това, което вижда тази твар? — Въпросът му не бе насочен към никого, но Раган, най-младият от шиенарците, само десетина години по-голям от него, му отвърна, докато нагласяше втора стрела на късия си лък.

— Обикновено на някой Получовек донасят. — В Граничните земи се въдеха огромни ята гарвани и там никой дори н не смееш да си помисли, че някой гарван може да е просто птица. — О, Светлина, ако Сърцезъбия виждаше това, което виждат гарваните, всички щяхме да сме мъртви още преди да стигнем планините. — Гласът му прозвуча спокойно — това бе ежедневие за всеки шиенарски войн.

Перин потръпна, не от студ, и нещо в тила му изръмжа в предизвикателство срещу смъртта. Сърцезъбия. Различни имена в различните земи — Душегуб и Сърцетровител, Гробовладелец и Властелин на Здрача — и навсякъде Баща на лъжите или просто Тъмния, все за да се избегне произнасянето на истинското му име, за да не се привлече вниманието му. Тъмния често използваше гарвани и врани, и плъхове в градовете. Перин измъкна нова стрела с широк връх от колчана на бедрото си.

— Дебел е като кол — каза с възхищение Раган, загледан в лъка на Перин. — Но стреля. Не искам и да си помисля какво може да направи на човек, дори и в броня. — Сега шиенарците бяха облечени само в леки плетени ризници под простоватите си камизоли, но обикновено се сражаваха в тежка броня, както мъжете, — така и конете им.

— Твърде дълъг е за стрелба от кон — изсумтя Масема. Триъгълният белег върху мургавата му буза още повече изкриви презрителната му усмивка. — Една добра гръдна броня ще спре куп стрели, освен отблизо, а ако първият ти изстрел не улучи, човекът, по който стреляш, ще те изкорми.

— Така е, Масема. — Раган се отпусна, щом се увери, че небето е чисто. Гарванът, изглежда, беше самичък. — Но с този лък от Две реки да ти кажа, че на човек не му се налага да е много близко.

Читать дальше