Робърт Джордан - Преродения дракон

Плътният глас на Айез Седай както обикновено прозвуча мелодично, като че говоренето при нея беше наполовина пеене. Косата и дрехите й отново бяха в съвършен порядък. Тя отърка длани над огъня. На лявата й ръка проблясваше златен пръстен змия, захапала опашката си. Великата змия, дори още по-древен символ на вечността, отколкото Колелото на Времето. Всяка жена, обучена в Тар Валон, носеше такъв пръстен.

За миг острият поглед на Моарейн се спря на Перин н сякаш го прониза дълбоко.

— Тя падна и си пукна черепа, когато Ранд… — Устата й се сви но в следващия миг гласът й отново стана спокоен. — Приложих и Лечителството и сега спи. Винаги тече много кръв, дори при малка рана на черепа, но не е сериозно. Ти видя ли нещо около нея. Мин?

Мин я погледна колебливо.

— Видях… Стори ми се, че видях смъртта и. Лицето й, цялото обляно с кръв. Сигурна бях, че знам какво означава, но ако си е ударила главата… Сигурна ли сте, че е добре? — Попита го с голяма доза неудобство. Айез Седай не Лекуваха, оставяйки нещо нередно, което да не може да се Издери. А Талантите на Моарейн бяха особено силни в тази област.

Гласът на Мин прозвуча толкова разтревожено, че Перин за миг се изненада. А после кимна мълчаливо. Тя наистина не обичаше да прави това, което правеше, но то бе част от самата нея; мислеше, че разбира как действа то, или поне отчасти. Ако грешеше, беше все едно да разбере, че не знае как да използва ръцете си.

Моарейн я погледна за момент преценяващо, сурова и безстрастна.

— Ти никога не си грешала, когато си ми разчитала, поне за неща, които съм имала начини да разбера. Може би това е за първи път.

— Когато знам, знам — прошепна Мин упорито. — Светлината да ми е на помощ, знам.

— Или може би предстои. Все още я чака дълъг път, докато се завърне при фургоните си, и ще трябва да язди през диви земи.

Гласът на Айез Седай звучеше като студена, безстрастна песен. Перин се окашля. „О Светлина, и аз ли говоря така? Не бих позволил една смърт да означава за мен толкова малко.“

Сякаш доловила мислите му, Моарейн каза:

— Колелото тъче така, както то само пожелае, Перин. Казах ти преди много време, че сме във война. Не можем да спрем само защото някой от нас може да загине. Всеки от нас може да загине преди тя да свърши. Оръжията на Лейа може и да не са същите като твоите, но тя го е знаела, когато е избрала да стане част от това.

Перин сведе поглед. „Може и така да е, Айез Седай, но никога не ще приема начина, по който го правиш.“

Лан се присъедини към тях заедно с Юно и Лоиал. Пламъците хвърляха треперливи сенки по лицето на Стражника и го правеха да прилича повече на изсечено от камък, отколкото обикновено цялото от твърди скули и ъгловато. Наметалото му не изглеждаше по-уловимо дори сега, в светлината на огъня. Понякога приличаше на тъмносиво или на черно, но сивото и черното като че ли се преливаха едно в друго и се променяха, ако човек се вгледаше в него. Оттенъци на сенки се плъзгаха по него, просмукваха се в тъканта му. Друг път изглеждаше като че ли Лан по някакъв начин си беше издълбал дупка във вечерния мрак и бе придърпал тъмнината около раменете си. Съвсем не беше лесно да се гледа нито наметалото, нито пък мъжа, загърнат в него. Лан беше висок и як, с широки рамене, с очи сини, като замръзнали планински езера, и се движеше със смъртоносна плавност, която превръщаше меча на бедрото му в част от самия него. Не че изглеждаше просто способен да причини жестокост и смърт — този човек бе дресирал жестокостта и смъртта и ги пазеше скрити в джоба си, готови да бъдат пуснати на воля само за един удар на сърцето, стига Моарейн да поиска. До Лан дори Юно изглеждаше съвсем безопасен. Сиви кичури бяха прошарили дългата коса на Лан, стегната назад от плетената кожена ивица, завързана под челото му, но дори и много по-млади мъже отстъпваха пред него и се бояха да му се противопоставят — ако имаха достатъчно ум в главата.

— Госпожа Лейа донесе обичайните вести от Равнината на Алмот — каза Моарейн. — Всички се бият срещу всички. Опожарени села. Хора, бягащи във всички посоки. А са се появили и Ловци да дирят Рога на Валийр.

Перин се размърда. Рогът се намираше там, където никой Ловец из Равнината на Алмот не можеше да го намери; където той поне се надяваше, че никой Ловец изобщо няма да го намери. Тя го изгледа хладно, преди да продължи. Не желаеше никой от тях да отваря дума за Рога. Освен когато тя самата пожелаеше, разбира се.

— Донесе ни и други вести. Белите плащове имат може би около пет хиляди души в Равнината на Алмот.