Робърт Джордан - Преродения дракон

— Не обичам готвенето — обяви тя и надникна подозрително в котела. — Понякога го развалям, но този път не съм виновна. Ранд разсипа половината върху огъня с неговото… Как си позволява да ни разбутва така, като чували със зърно? — Отри ръце в бричовете си. — Само да ми падне в ръцете, така ще го напердаша, че няма да го забрави. — Тя размаха черпака към Перин, сякаш се канеше да започне пердашенето от него.

— Пострада ли някой?

— Е, ако не смяташ драскотините — отвърна мрачно Мин. — Стреснаха се отначало, и още как. После видяха как Моарейн е зяпнала към неговата скришна дупка и решиха, че е негова работа. Щом Дракона е намерил за добре да срине планината върху главите ни, значи има основание да го направи. Ако ги накара да свалят кожите си и да му затанцуват по кости, ще сметнат, че е в реда на нещата. — Тя изсумтя и отри черпака в ръба на котела.

Той отново погледна към колибата на Моарейн. Ако Лейа беше пострадала — ако беше загинала. — Айез Седай нямаше да си влезе просто така. Чувството за очакване продължаваше да го гнети. „Каквото и да е, все още не се е случило.“

— Мин, защо не си тръгнеш? Още утре заран. Мога да ти дам малко сребро, а съм сигурен, че Моарейн ще ти даде достатъчно, за да стигнеш с някой търговски керван чак до Геалдан. Докато се усетиш, и ще си пак в Бейрлон. Тя го изгледа така продължително, че той си помисли дали не е казал нещо не на място.

— Много мило от твоя страна, Перин. Но не.

— Мислех, че искаш да си идеш. Нали все приказваш как са те принудили да останеш тук.

— Преди време познавах една иллианска старица — промълви тя бавно. — На младини майка и уредила да я омъжи за съпруг, когото дори не била виждала. Така се прави в Иллиан. Та тя ми разправяше, че първите пет години непрекъснато я било яд на него, а през следващите пет крояла как да направи живота му нещастен, така че той да не разбере кой е виновникът. Едва години по-късно, след като той умрял, разбрала, че е бил единствената любов в живота и.

— Не разбирам какво общо има това с теб.

Погледът й говореше, че той очевидно не се и опитва да го разбере, а тонът й стана свръхтърпелив.

— „По-добре десет дни любов, отколкото години съжаление“, казват.

— Това пък съвсем не го разбрах. Не е необходимо да оставаш, ако не искаш.

Тя окачи черпака на високия чатал, забоден в земята, а после изненадващо се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— Ти си много добър човек, Перин Айбара. Макар и нищо да не разбираш.

Перин примигва колебливо. Искаше му се Ранд да е с ума си, или пък Мат да е тук сега. Той самият никак не беше сигурен с момичетата, но виж, Ранд като че ли знаеше как да се оправя с тях. Също и Мат — повечето момичета у дома, в Емондово поле, шушнеха, че Мат никога няма да порасте, но той като че ли се оправяше добре с тях.

— А ти. Перин? На теб никога ли не ти се е приисквало да се върнеш у дома?

— Непрекъснато ми се иска — отвърна той трескаво. — Но аз… не мога. Все още не. — Извърна глава към долчинката на Ранд.

„Всички сме обвързани един с друг, нали, Ранд?“ — А може би никога няма да мога. — Помисли си, че го е казал твърде тихо, за да го чуе, но погледът, с който Мин му отвърна, беше пълен със съчувствие. И разбиране.

Ушите му доловиха леки стъпки и той се обърна към колибата на Моарейн. Два силуета се спускаха през сгъстяващия се здрач, единият на жена, крехка и грациозна. Мъжът, с една глава по-висок от спътницата си, възви натам, където се трудеха шиенарците. Дори за очите на Перин той бе едва доловим, а на моменти съвсем изчезваше, после отново се появяваше, части от очертанията му се сливаха с вечерния мрак и наново ставаха видими, щом лъхнеше вятър. Само преливащите се цветове на плаща на един Стражник можеха да постигнат това. Мъжът бе Лан, а по-малката фигура — Моарейн. Далеч зад тях друг силует, дори още по-неясен, се прокрадна между дърветата. „Ранд — помисли си Перин, — връща се в колибата си. И тази вечер няма да яде, защото не може да понесе как го гледат всички.“

— Ти май имаш очи и на тила — каза Мин и погледна намръщено към приближаващата се жена. — Или най-острия слух, за който съм чувала. Това не е ли Моарейн?

„Разсеян съм.“ До такава степен бе навикнал с това, че шиенарците знаят колко надалеч може да вижда — поне денем; за нощта те още нищо не знаеха — че беше започнал да се издала и за други неща. „Тази разсеяност може да ме погуби.“

— Туатанката добре ли е? — попита Мин, щом Моарейн се лижи до огъня.

— Почива си.