Робърт Джордан - Преродения дракон

— Прераждането на Господаря Дракон развърза всички връзки на сигурността, Моарейн Седай, и сигурност нивга не съществува, когато се сражаваш с мърдраал, но живота си бих заложил, че съгледвачите вършат работата си не по-зле от всеки Стражник. — Това беше едно от най-дългите слова, които Перин беше чувал от устата му, без да е придружено от проклятие. По челото на Юно бе избила пот — очевидно от усилие.

— Всички бихме — отвърна Моарейн. — Но това, което направи Ранд, бе все едно да запали огън на върха на планината, та да го види всеки мърдраал на десет мили околовръст.

— Може би… — промълви колебливо Мин. — Може би няма да е зле да сложите прегради по-надалеч. — Лан я изгледа сурово. Той самият понякога поставяше под въпрос решенията на Моарейн макар рядко да си го позволяваше, когато можеше да го чуят, но не одобряваше, когато го прави друг. Мин отвърна на погледа му навъсено. — Какво пък, мърдраалите и тролоците са достатъчно опасни, но тях поне мога да ги видя. Никак не ми харесва да си представя, че тези… тези Бездушни могат да се промъкнат тук и да ми прережат гърлото, без изобщо да ги забележа.

— Преградите, които разположих — каза Моарейн, — ще ни скрият от Бездушните не по-зле, отколкото от всяка друга твар на Сянката. Когато си слаб, каквито сме ние сега, често най-добрият избор е да се скриеш. Но ако наистина има някой Получовек достатъчно близо, че да… Е, да поставя прегради, които да могат да ги убият, ако се опитат да нахлуят в лагера ни, е извън моите възможности, а дори и да можех, такова ограждане само ще затвори тук като в кошара. И след като е невъзможно да се поставят едновременно две различни прегради, оставям на съгледвачите, на стражите — и на Лан — да ни защитават и използвам само този вид прегради, който може да ни е от полза.

— Бих могъл да обиколя лагера — каза Лан. — Ако има нещо, което съгледвачите да са пропуснали, ще го намеря. — Не беше самохвалство, просто споделяне на факт и Юно кимна в знак на съгласие.

Моарейн поклати глава.

— Ако имаш нужда тази нощ, Гайдин, ще бъда тук. — Погледът й се издигна към тъмните върхари. — Долавя се нещо във въздуха…

— Очакване. — Думата се изплъзна от езика на Перин преди да успее да я спре и когато Моарейн го погледна, той съжали, че не може да я върне.

— Да — каза тя. — Очакване. Погрижи се тази нощ стражите ти да са нащрек, Юно, — Не беше нужно да съветва мъжете да спят оръжията си подръка — шиенарците го правеха винаги. — Лек сън — добави тя към всички, сякаш изобщо имаше някаква възможност това сега, и тръгна към колибата си. Лан се позабави, за да изгълта три блюда варено, после забърза след нея и нощта го погълна.

Очите на Перин блеснаха златни след отдалечаващия се в мрака Стражник.

— Лек сън — промърмори той. От миризмата на сготвеното месо изведнъж му се догади. — Аз третата смяна ли поемам, Юно? — Шиенарецът кимна. — Тогава ще се опитам да последвам съвета й. — Други мъже идваха към огньовете и тихото им мърморене го последва нагоре по склона.

Имаше си своя колиба — висока едва колкото да може да се изправи в нея, процепите между фенерите бяха запълнени с кад. Грубо ложе, застлано с борови клонки, заемаше почти половината място. Този, който бе разседлал коня му, беше прибрал и лъка му зад вратата. Перин закачи на една кука колана си заедно със секирата и колчана, след което се съблече и затрепери. Нощите бяха студени, но пък студът не му позволяваше да заспи дълбоко. Защото тогава го спохождаха сънища, от които не можеше лесно да се отърси.

Завит с едничкото одеяло, той лежеше, взираше се в тавана и трепереше. А после дойде сънят и с него — сънищата.

Въпреки огъня, пращящ в каменната камина, в странноприемницата беше студено. Перин потри длани над пламъците, но не можа да ги стопли. И все пак в студа се долавяше някакъв странен уют, сякаш бе някакъв щит. Щит срещу какво? Нещо измърмори в съзнанието му, сумрачен звук, едва-едва доловим, драскащ, за да се промъкне навътре.

— Е, значи все пак ще се откажеш. За теб това е най-доброто. Ела. Седни, ще поговорим.

Перин го погледна. Кръглите маси, пръснати из помещението, бяха празни, с изключение на самотния мъж, седнал в един ъгъл сред сенките. Останалата част изглеждаше някак си в мъгла, по-скоро като представа, особено нещата, към които не поглеждаше пряко. Той пак се обърна към огъня, който сега гореше в тухлено огнище. Странно защо всичко това изобщо не го притесни. А трябваше да го притесни. Но не можеше да определи защо.