Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Няма смисъл да се опитвате с тая — каза Фелаана, обърнала се към тях от пейката на близката маса, където седеше сама. Доскоро бе чела увлечено някаква книжка с кожена подвързия и имаше мастилено петно на върха на носа, не къде да е. — Казва, че няма желание да иде в Кулата. Упорита е като муле. И е потайна. Трябваше да сме чули, че в един дребен кайриенски дом се е пръкнала дивачка, но Чедото предпочита да се крие.

Ларел и Мириън погледнаха Моарейн. Ларел повдигна вежда, а Мириън явно се мъчеше да затаи усмивката си.

— Съвсем вярно, Айез Седай — отвърна предпазливо Моарейн, зарадвана, че са й дали шанс. — Нямам желание да записвам за новачка и няма да ида.

Фелаана я изгледа преценяващо, но продължи да говори на другите.

— На двайсет и две е, но това правило е било заобикаляно един-два пъти. Жената каже, че е на осемнайсет, и я запишат. Освен ако лъжата не е прекалено очевидна, а това момиче лесно може да мине за…

— Правилата ни не са създадени, за да се нарушават — рязко отвърна Ларел, а Мириън добави лукаво:

— Не вярвам, че тази млада жена ще излъже за възрастта си. Тя не иска да става новачка, Фелаана. Да я оставим на мира.

Моарейн почти въздъхна от облекчение.

Макар и доста по-слаба в Силата от тях, Фелаана все пак понечи да се надигне, за да продължи спора. Но изведнъж погледна към стълбището зад Моарейн, ококори се и отново си седна и се съсредоточи върху четивото си все едно, че освен тази книжка нищо друго не съществуваше на света. Мириън и Ларел заоправяха шаловете си и сивите и сини ресни се развяха. И двете сякаш горяха от желание да са навсякъде другаде, но не и тук. В същото време сякаш ги бяха заковали за пода.

— Значи това момиче не иска да стане новачка — чу се женски глас откъм стълбището. Глас, който Моарейн беше чувала само веднъж, преди две години, и никога нямаше да забрави. Много жени бяха по-силни от нея, но само една можеше да е чак толкова по-силна. Моарейн погледна с неохота през рамо.

Две почти черни очи я изгледаха изпод металносивата коса, накичена със златни дрънкулки — звездички и птиченца, полумесеци и рибки. Кацуан също носеше шала си, със зелени ресни.

— Според мен, момиче — сухо каза тя, — ще имаш само полза от десетте години носене на бялото.

Всички бяха смятали, че Кацуан е умряла, усамотена някъде, докато не се бе появила в началото на Айилската война, и много от Сестрите вероятно бяха съжалили, че наистина не е в гроба. Кацуан беше легенда, нещо много неприятно да го имаш на живо и да се вторачи в теб. Половината истории за нея звучаха почти невероятно, а другата половина бяха повече от невъзможни, дори за онези, които разполагаха с доказателства. Преди много време някакакъв тарабонски крал бил измъкнат от собствения му дворец, когато се научил да прелива, и отведен в Тар Валон да го опитомят, като цяла армия, не повярвала на това, тръгнала подире му, за да го освободи. Крал на Арад Доман и кралица на Салдея, отвлечени едновременно и много тайно, а когато Кацуан най-сетне ги пуснала, войната, която изглеждала сигурна, изобщо не избухнала. Казваха, че тя огъва закона на Кулата така, както й изнася, пренебрегва всякакви обичаи, върви по собствения си път и често повлича и други със себе си.

— Благодаря на Айез Седай за загрижеността — почна Моарейн и замълча пред този поглед. Не беше суров поглед. Просто неумолим. Казваха, че през годините дори Амирлини на пръсти стъпвали в присъствието на Кацуан. Клюката говореше дори, че веднъж тя посегнала на една Амирлин. Невъзможно, разбира се: нали щяха да я екзекутират! Моарейн преглътна и се опита да започне отново, но разбра, че й се иска да преглътне още веднъж.

Кацуан слезе по стъпалата и каза на Мириън и Ларел:

— Доведете момичето.

И без да ги поглежда повече, се плъзна през гостилницата. Търговците и занаятчиите я поглеждаха, кой открито, кой — накриво, а и Стражниците също така, но всички Сестри бяха забили погледи в масите си.

Лицето на Мириън се изопна, а Ларел въздъхна попресилено, но поведоха Моарейн след полюшващите се златни дрънкулки. Нямаше избор, освен да тръгне. Кацуан поне не можеше да е от въвлечените от Тамра жени — не се беше връщала в Тар Валон след онази визита в началото на войната.

Зелената сестра ги отведе в една от частните гостни на хана. Пламъците весело подскачаха в камината от черен камък, а по червената дървена ламперия блестяха сребърни светилници. Близо до огъня беше поставена висока кана, да не губи от топлината, а на блестящия поднос върху масичката имаше сребърни чашки. Мириън и Ларел заеха два от столовете с пъстри възглавнички, ала когато Моарейн постави наметалото си на гърба на един стол и понечи да седне, Кацуан й посочи едно място пред другите Сестри. — Застани там, Дете.