Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Моарейн положи усилие да надвие яда си и да не стисне полите си в юмруци. Дори жена, силна като Кацуан, нямаше право да й заповядва тук. Ала пред този безмилостен поглед застана, както й наредиха. Потръпвайки от гняв, се постара да не изрече думи, за които можеше да съжали, и успя. У тази жена имаше нещо от Сюан, само че уголемено многократно. Сюан беше родена, за да води. Кацуан бе родена да заповядва.

Тя ги обиколи трите — веднъж, два пъти. Мириън и Ларел се спогледаха удивени и Ларел отвори уста, но след като Кацуан я погледна, я затвори. Изписаха ведрост на гладките си лица; всеки страничен наблюдател щеше да си помисли, че знаят какво точно става. Понякога Кацуан ги поглеждаше косо, но вниманието й се беше съсредоточило главно върху Моарейн.

— Повечето Сестри — заговори изведнъж легендарната Зелена — не свалят шаловете си дори когато спят или се къпят, но ето те теб, без шал и без пръстен, в едно от най-опасните места, което би могла да избереш, освен самата Погибел. Защо?

Моарейн примига. Пряк въпрос. Тази жена наистина пренебрегваше обичая, когато й изнасяше. Придаде лекота на гласа си.

— Новите Сестри също си търсят Стражник. — Но защо тази жена я беше отличила така? — Аз все още не съм обвързала своя. Казаха ми, че от мъжете в Граничните земи ставали великолепни Стражници. — Зелената така я сряза с очи, че я накара да съжали за лековатия тон.

Кацуан се спря зад Ларел и отпусна ръка на рамото й.

— Какво знаеш за това девойче?

Всяко момиче в класовете на Ларел я беше смятало за съвършената Сестра и се беше бояло от хладната й преценка. Всички се бяха бояли от нея и всички бяха искали да станат като нея.

— Моарейн беше усърдна и се учеше бързо — каза тя замислено. — Двете със Сюан Санче бяха най-бързите, които Кулата е имала някога. Но трябва да знаеш следното. Момент. Беше твърде свободолюбива и имаше буен нрав, докато го укротим. Колкото можахме. Двете с онова момиче, Санче, много обичат лудориите. Но и двете минаха за Посветени още с първия опит. Трябва да се позакали, разбира се, но от нея може да се получи нещо добро.

Кацуан се премести зад Мириън и зададе същия въпрос, като добави:

— Обичала… лудориите, казва Ларел. Трудно девойче значи?

Мириън поклати глава с усмивка.

— Не чак трудно. Одухотворено, по-скоро. Нито една от хитринките, които играеше Моарейн, не беше злонамерена, но бяха много. Като новачка и Посветена, я пращаха в кабинета ми по-често от които и да било други три момичета наведнъж. Като изключим дружката й по възглавничка Сюан. Дружките по възглавничка, разбира се, често се оплитат в пакостите си, но при тия двете никога не пращаха едната без другата. Последният път беше същата нощ, след като минаха за шала. — Усмивката й се смени с мръщене, също като онова от въпросната нощ. Не бе сърдита, а по-скоро учудена на щуротията, която могат да измислят две млади жени. И леко развеселена. — Вместо да прекарат нощта в размисъл, се опитаха да пъхнат мишки в леглото на една Сестра — Елайда а’Ройхан — и ги хванаха. Съмнявам се, че други две жени са били издигани в Айез Седай с все още толкова нашарени задници, че да не могат да седнат след последното си посещение при Наставницата на новачките.

Моарейн запази лицето си гладко, не позволи ръцете й да се стиснат в юмруци, но нищо не можеше да направи срещу червенината, избила на бузите й. Това съжалително-насмешливо мръщене, сякаш още си беше Посветена… Каляване й трябвало, тъй ли? Какво пък, може и да й трябваше, но все пак… И да обсъжда така всички тези интимни неща!

— Мисля, че вече знаете за мен всичко, което трябваше да знаете — каза тя сковано на Кацуан. Колко близки са двете със Сюан не беше тяхна работа. А и наказанията им, подробностите за наказанията им. — Ако вече сте доволна, трябва да си стягам вещите. Заминавам за Чачин.

Преглътна стона си. Все още позволяваше прекалена свобода на езика си, когато се ядосаше. Ако Мириън и Ларел бяха замесени в търсенето, сигурно разполагаха поне с част от списъка в малкия й бележник. Наред с Джурайн Наджима, лейди Инес Демейн в Чачин и Авин Саера, която живееше в „едно село на главния път между Чачин и Канлуум“. За да подсили подозренията, оставаше само да им каже, че смята след това да обиколи Арафел и Шиенар.

Кацуан се усмихна и усмивката й не беше никак приятна.

— Ще напуснеш, когато аз ти кажа, Дете. Ще мълчиш, докато не ти се даде думата. В онази кана там трябва да и греяно вино. Налей ни.

Моарейн потръпна. Дете! Не беше вече новачка. Тази жена не можеше да й се разпорежда кога да идва и кога да си тръгва. Нито кога да говори и какво. Ала не възрази. Отиде до камината — на пръсти пристъпи всъщност — и вдигна сребърната кана с дългото гърло.