Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Онази сепия проклета отровна тепърва ще ме умори — заръмжа тя. Тази половин неделя беше изстъргала и последните остатъци от усилията на Сестрите да й оправят езика. — Рибешки черва! Очаква от мен да й скачам като хвърляща хайвер червеноперка! Аз не съм подскачала толкова бързо даже когато бях… — Изохка и оцъкли очи, щом Първата клетва я стисна за гърлото. Закашля се с пребледняло лице и се затупа с юмрук по гърдите. Моарейн припряно й наля чашка чай, но минаха няколко минути, докато Сюан се съвземе, за да може да пие. Умът й сигурно беснееше, че се е отървала на косъм.

— Добре де, не и като Посветена поне — промърмори тя, след като можеше отново да говори. — Щом пристигна и почва: „Намери ми това, Сюан“, „Направи онова, Сюан“ и „Още ли не си свършила, Сюан?“ Цеталия щрака с пръсти и проклета да съм, ако не очаква да скачам.

— Нещата просто са такива — каза разсъдливо Моарейн. Положението можеше да е много по-лошо, но Сюан явно беше променила мнението си по този въпрос, а не искаше отново да започват спор. — Няма да трае вечно, пък и едва шепа Сестри стоят толкова високо над нас.

— Лесно ти е да го кажеш — изръмжа Сюан. — Нали проклетата Цеталия не ти щрака на тебе с пръсти.

Вярно беше, но това съвсем не означаваше, че нейната задача е по-лесна. Новите уроци й оставяха малко свободно време. Беше се надявала, че разпределянето на помощите ще й позволи да потърси из лагерите, но вместо това всяка сутрин седеше по два-три часа в една стая без прозорци, на осмото ниво на Кулата, с големина само колкото да се събере простичкото писалище и два стола с прави гърбове. Месинговите лампи с огледала в четирите ъгъла хвърляха добра и много необходима светлина. Без тях стаята щеше да е тъмна като посред нощ. Там може би беше работил някой старши чиновник, но който и да беше, не бе оставил никакъв отпечатък от себе си. Само мастилница, поднос с писалки, бурканче с пясък и малка бяла паничка с алкохол за почистване на писалките стояха на масата, а белите каменни стени бяха голи.

Значително по-голямата външна стая беше пълна с редици високи тесни писалища и високи столове, но веднага щом тя се появеше, чиновниците оформяха опашка, която тръгваше от нейното писалище и почти обикаляше в кръг тяхната стая, за да й носят списъци с жени, които са получили парите, и доклади за уредени изпращания на помощите на жени, които вече са напуснали. Броят на докладите беше отчайващ. Малко лагери бяха останали, а и последните се топяха като слана на слънце. Никой от чиновниците не сядаше на другия стол, само стояха чинно, докато не прочете всяка страница и не подпише долу за одобрение, след което приклякваха или се покланяха и отстъпваха на следващия без нито дума. Много скоро тя започна да си мисли, че наистина е възможно да се умре от скука.

Опита се да ги накара да уредят разпределението по-бързо — огромните ресурси на Кулата можеха да го постигнат за не повече от неделя, със сигурност; Кулата държеше още стотици чиновници — но чиновниците си работеха на своя скорост. Дори сякаш я позабавиха след предложението й да се разбързат. Помисли си дали да не помоли Тамра да я освободи от задачата, но защо да се въвлича в безсмислено усилие? Какъв по-добър начин да я задържат в окови в Тар Валон, докато не узреят замислите на Съвета? Скука и безсилие. Все пак тя си имаше своя план. Това й помагаше малко. Ако лошото станеше още по-лошо, щеше да избяга, каквото и наказание да й донесеше това. Всяко наказание беше някъде в бъдещето, пък и все някога щеше да свърши. Слънчевият трон щеше да е доживотна присъда.

В деня след Празника на светлините Елид бе призована за изпитанието си, въпреки че Моарейн го научи след това. Красивата Посветена, която искаше да стане Зелена, не успяла да излезе от тер-ангреала. Не го обявиха — Бялата кула никога не изтъкваше провалите си, а жена, загинала по време на изпитанието си, се смяташе в Кулата за голям провал. Елид просто изчезна и вещите й бяха прибрани. Имаше ден за траур обаче и Моарейн си сложи бели панделки в косата, и си завърза по една дълга бяла копринена кърпа на всяка ръка — висяха до китките. Никога не беше харесвала Елид, но жената заслужаваше да поскърби за нея.

Не всяка Сестра, достатъчно могъща, за да ги накара да подскачат, проявяваше желание да го прави. Елайда ги отбягваше или поне не я видяха повече, преди да разберат, че се е върнала в Андор. Все пак тази вест им донесе облекчение. Елайда стоеше толкова високо, колкото двете щяха да са някой ден, можеше да превърне живота им в мизерия почти толкова, колкото го беше правила, докато бяха новачки и Посветени. Сигурно и повече. Дребните шетни, които новачките и Посветените приемаха като нещо очаквано, щяха да са почти наказание за тях като Айез Седай. Може би повече от „почти“.