Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Щом видя Моарейн, Мириън присви очи и каза замислено:

— Каква изненада, че те виждам тук. Ако се съди по роклята ти, май си се отказала вече да се криеш? Но не. Пръстена още го няма, виждам.

Моарейн беше толкова изненадана от внезапната й поява, че почти не чу какво й говори.

— Сама ли си? — изломоти тя.

За миг очите на Мириън се свиха на цепки.

— Ларел реши да продължи сама. На юг, предполагам. Повече не знам.

— Кацуан имах предвид — каза Моарейн и примигна изненадана. Колкото повече се сещаше за Кацуан, толкова повече се убеждаваше, че не може да не е от Черната Аджа. Това, което я изненадваше, беше Ларел. Ларел, изглежда, беше склонила да стигне до Чачин, и то без да се бави. Плановете, разбира се, можеше да се променят, но Моарейн изведнъж осъзна нещо, което може би трябваше да е очевидно. Черните сестри можеха да лъжат. Беше невъзможно — Клетвите просто не можеше да се нарушат! — но в същото време трябваше да е така.

Мириън пристъпи към Моарейн и тя се дръпна — стигаше едва до брадичката й.

— Толкова ли гориш от нетърпение да се срещнеш с Кацуан? — попита Мириън и я изгледа отвисоко. Тонът й беше майчински, а гладкото й лице излъчваше утеха, но очите й бяха студени като желязо. — Последния път, когато я видях, каза, че щом й се мернеш пред очите, така ще те напердаши по задника, че цяла неделя няма да можеш да седнеш. И ще го направи, помни ми думата.

Изведнъж сякаш едва сега се сети, че не са сами, и погледна слугите. Желязото в погледа й се позатъпи, но не изчезна.

— Кацуан беше права, знаеш ли. Една млада жена, която си въобразява, че знае повече, отколкото знае, може да затъне до гуша в неприятности. Съветвам те да си много кротка и много тиха, докато можем да поговорим. — Махна властно на шатаян да продължат и достолепната жена подскочи и закрачи покорно напред. Крале и кралици можеха да се окажат жертви на немилостта на шатаян, но не и Айез Седай.

Моарейн зяпаше след Мириън, докато тя не се скри зад ъгъла. Всичко, което току-що й беше казала Мириън, можеше да е дошло от някоя от избраните от Тамра. Черните сестри можеха да лъжат. Дали Ларел си бе променила намеренията за Чачин? Или беше умряла някъде, също като Тамра и другите? Изведнъж усети, че си приглажда полите. Да си усмири ръцете не беше трудно, но не можеше да се спре да трепери.

Елис я беше зяпнала с отворена уста.

— Значи и вие сте Айез Седай! — изписука младата жена, след което подскочи, взела потръпването на Моарейн за гримаса на досада. — Сигурно сте под прикритие — добави тя задъхано. — Няма и думичка да кажа на никого, Айез Седай. Заклевам се, в името на Светлината и в бащиния си гроб! — Сякаш не бяха чули всички зад Мириън всичко като нея. Те, виж, нямаше да си вържат езиците.

— Заведи ме до апартамента на Лан Мандрагоран — каза й Моарейн. Това, което бе вярно сутринта, можеше да се промени по обед, а също и това, което е необходимо. Извади от чантичката си пръстена с Великата змия и го постави на дясната си ръка. Понякога се налага да играеш хазартно.

След дългата обиколка, минала за щастие в мълчание, Елис почука на една червена врата и обяви на сивокосата жена, която отвори, че лейди Моарейн Дамодред Айез Седай желае да говори с крал ал’Лан Мандрагоран. Беше добавила нещичко от себе си към онова, което Моарейн й каза. Крал, как пък не! Отговорът, който получи, беше смайващ: лорд Мандрагоран нямал никакво желание да разговаря с никакви Айез Седай. Сивокосата слугиня изглеждаше стресната, но затвори вратата без колебание.

Елис зяпна ококорена Моарейн.

— Мога ей сегичка да заведа Айез Седай в покоите й, ако… — И изписука, когато Моарейн отвори широко вратата и нахлу вътре.

Възрастната слугиня и още една, по-млада, които сякаш кърпеха ризи, скочиха стреснати от местата си. Някакъв мършав хлапак се надигна при камината и се озърна към двете да му кажат дали да излезе, но жените бяха зяпнали Моарейн, докато тя не повдигна въпросително вежда. Тогава сивокосата й посочи една от двете врати, водещи навътре в жилището.

Вратата се отваряше към дневната — голямо помещение също като на Моарейн, но всички позлатени столове бяха отдръпнати до стените, а цветните килими — навити на рула и също издърпани. Гол до кръста, Лан се упражняваше с меча си. Въртеше го като мълния, а на шията му се полюшваше златен медальон. Целият беше плувнал в пот. А на мястото на Изцерените рани се виждаха… Следи от нокти от някакъв див звяр по гърба? Или бяха оставени от жена? Възможно ли беше този мъж да събужда толкова страст у една жена, че тя да… Моарейн усети как по страните й изби червенина. Какво пък, да си има колкото жени иска, стига да направи каквото тя поиска от него.