Тери Пратчет - Морт

Кели зарови глава в пълните гърди на Катуел.

— ВЪРНАХ СЕ. И СЪМ ЯДОСАН.

— Господарю, аз… — започна Морт.

— МЛЪКВАЙ — каза Смърт. Той повика Кели с дръглив показалец. Тя се обърна да го погледне, с тяло, което не смееше да не се подчини.

Смърт посегна и докосна брадичката й. Ръката на Морт се премести върху сабята.

— ТОВА ЛИ Е ЛИЦЕТО, КОЕТО ПРАТИ ХИЛЯДА КОРАБА В МОРЕТО И ИЗГОРИ ВИСОКИТЕ КУЛИ НА ПСЕВДОПОЛИС? — зачуди се Смърт. Кели гледаше хипнотизирана червените точки — карфици, потънали мили дълбоко в тези тъмни очни гнезда.

— Ъ, моля да ме извините — каза Катуел, хванал почтително шапка по мексикански образец.

— Е? — попита Смърт, обезумял.

— Не е, господине. Трябва да мислите за друго лице.

— КАК СЕ КАЗВАШ?

— Катуел, господине. Магьосник съм, господине.

— МАГЬОСНИК СЪМ, ГОСПОДИНЕ — подигравателно каза Смърт. — МЪЛЧИ, МАГЬОСНИКО.

— Господине — Катуел отстъпи назад.

Смърт се обърна към Изабел.

— ДЪЩЕ, ОБЯСНИ МИ ПОВЕДЕНИЕТО СИ, ЗАЩО ПОМОГНА НА ТОЗИ ГЛУПАК?

Изабел нервно се поклони.

— Аз… го обичам, татко. Струва ми се.

— Ти ме обичаш? — попита Морт, удивен. — Никога не си го казвала!

— Не ми се струваше подходящото време — каза Изабел. — Татко, той не искаше…

— МЛЪКВАЙ.

Изабел сведе поглед.

— Да, татко.

Смърт заобиколи надуто писалището, докато не се изправи точно пред Морт. Вгледа се в него много дълго време.

После с едно неясно движение ръката му удари Морт през лицето и го събори на земята.

— АЗ ТЕ КАНЯ В ДОМА СИ — каза той, — ОБУЧАВАМ ТЕ, ХРАНЯ ТЕ, ОБЛИЧАМ ТЕ, ДАВАМ ТИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЗА КОИТО ДАЖЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА МЕЧТАЕШ, А ТИ МИ СЕ ОТПЛАЩАШ ТАКА. ПРЕЛЪСТЯВАШ ДЪЩЕРЯ МИ, ПРЕНЕБРЕГВАШ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ, СЪЗДАВАШ ВЪЛНИ В РЕАЛНОСТТА, ЗА ИЗЛЕКУВАНЕТО НА КОИТО ЩЕ БЪДЕ НЕОБХОДИМ ЦЯЛ ВЕК. ТВОИТЕ НЕНАВРЕМЕННИ ДЕЙСТВИЯ ОБРЕКОХА ДРУГАРИТЕ ТИ НА ЗАБВЕНИЕ. БОГОВЕТЕ НЯМА ДА СЕ СЪГЛАСЯТ НА НИЩО ПО-МАЛКО. ОБЩО ВЗЕТО, ЛОШО НАЧАЛО ЗА ПЪРВАТА ТИ РАБОТА, МОМЧЕ.

Морт успя да се изправи в седнало положение, като се държеше за бузата. Тя гореше студена, като ледена комета.

— Морт — каза той.

— ЧЕ ДАЖЕ И ГОВОРИ! И КАКВО КАЗВА ТОЙ?

— Тях би могъл да ги пуснеш — каза Морт. — Те просто бяха замесени. Не беше тяхна вината. Ти би могъл да промениш това, така че…

— ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ? СЕГА ТЕ МИ ПРИНАДЛЕЖАТ.

— Ще се боря с теб за тях — каза Морт.

— МНОГО БЛАГОРОДНО. СМЪРТНИТЕ НЕПРЕКЪСНАТО СЕ БОРЯТ С МЕН. УВОЛНЕН СИ.

Морт се изправи на крака. Спомни си какво беше да си Смърт. Овладя усещането, остави го да излезе на повърхността…

— Не — каза той.

— А! ТИ МЕ ПРЕДИЗВИКВАШ КАТО РАВЕН, ТАКА ЛИ?

Морт преглътна. Но поне пътят беше чист сега. Когато се подхлъзнеш от скала, животът ти придобива много определена посока.

— Ако е необходимо — каза той. — А ако победя…

— АКО ПОБЕДИШ, ЩЕ ИМАШ ПРАВОТО ДА НАПРАВИШ КАКВОТО ПОИСКАШ — каза Смърт. — ПОСЛЕДВАЙ МЕ.

Той мина горделиво покрай Морт и излезе в хола.

Останалите четирима погледнаха Морт.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Катуел.

— Не.

— Не можеш да победиш господаря — каза Албърт. Той въздъхна. — От мен да го знаеш.

— Какво ще стане, ако изгубиш? — попита Кели.

— Няма да изгубя — отвърна Морт. — В това е проблемът.

— Татко иска той да победи — горчиво каза Изабел.

— Искаш да кажеш, че ще остави Морт да победи? — попита Катуел.

— О, не, няма да го остави да победи. Просто иска той да победи.

Морт кимна. Докато следваха тъмната фигура на Смърт, той размишляваше върху безкрайното бъдеще, в което щеше да служи на каквато и да беше загадъчната цел, която Създателят е имал предвид, и да живее извън Времето. Не можеше да вини Смърт, че иска да напусне работата си. Смърт беше казал, че костите не са задължителни, но може би това нямаше да има значение. Дали вечността щеше да е като дълъг период от време, или пък, всички ли животи — от лична гледна точка — бяха с абсолютно еднаква продължителност?

Здрасти, каза един глас в главата му. Спомняш ли си ме? Аз съм ти. Аз те забърках в това.

— Мерси — каза той горчиво. Останалите го погледнаха.

Можеш да се справиш с това, каза гласът. Ти имаш едно голямо предимство. Ти си бил той, а той никога не е бил ти.

Смърт профуча през коридора и влезе в Дългата Стая, а свещите послушно пламнаха, щом влезе.

— АЛБЪРТ.

— Господарю?

— ДОНЕСИ ЧАСОВНИЦИТЕ.

— Господарю.

Катуел сграбчи ръката на стареца.

— Ти си магьосник — изсъска той. — Не си длъжен да правиш каквото ти каже!