Тери Пратчет - Морт

— Доброто ми старо конче — рече той. — А аз нямам нито една бучка захар. Ще трябва сам да си намериш пътя до вкъщи…

Ръката му спря насред галенето.

— Всички можем да си идем вкъщи — каза той.

— Не МИСЛЯ, че на татко това много ще му хареса — каза Изабел, но Морт не й обърна внимание.

— Катуел!

— Да?

— Тръгваме си. Ти идваш ли? Ще продължиш да съществуваш, когато преградата се затвори.

— Една част от мен ще продължи — каза магьосникът.

— Това имах предвид — каза Морт и се метна върху гърба на Бинки.

— Но, ако говоря като частта, която няма да продължи да съществува, бих искал да се присъединя към вас — бързо рече Катуел.

— Аз възнамерявам да си остана тук и да умра в собственото си кралство — каза Кели.

— Какво възнамеряваш няма значение — каза Морт. — Изминах целия този път през Диска, за да те спася, ясно ли ти е, така че, ти ще бъдеш спасена.

— Но аз съм кралицата! — каза Кели. Неувереността изпълни очите й и тя се обърна към Катуел, който виновно наведе свещника си. — Чух те, че каза думите! Аз съм кралица, нали съм?

— О, да — незабавно отговори Катуел; и след това, тъй като се предполага думата на магьосника да е по-твърда и от чугун, добави целомъдрено: — Както и напълно очистена от всякакви гадинки.

— Катуел! — сряза го Морт. Магьосникът кимна, хвана Кели през кръста и буквално я настани върху гърба на Бинки. Като вдигна полите си на кръста, той се покачи зад Морт, пресегна се и премести Изабел зад гърба си. Конят затанцува по пода, негодуващ от свръхтовара, но Морт го обърна към счупената врата и го сръга напред.

Преградата ги последва, докато те изтопуркаха през залата и навън в двора, откъдето бавно се издигнаха. Бисерната й мъгла беше едва на метри разстояние и се затягаше сантиметър по сантиметър.

— Извинете — каза Катуел на Изабел и вдигна шапка. — Игнеус Катуел, Магьосник Първи Клас (НУ), Бивш Кралски Познавач, който много скоро сигурно ще бъде обезглавен. Случайно дали не знаете къде отиваме?

— В страната на татко — изкрещя Изабел, над вятъра по пътя им.

— Срещал ли съм го някога?

— Не бих казала. Щяхте да го запомните.

Върхът на дворцовата стена закачи копитата на Бинки, когато той, напрегнал мускули, се издигна още по-високо. Катуел отново се облегна назад, стиснал здраво шапката си.

— Кой е този господин, за когото говорим? — изкрещя той.

— Смърт — отвърна Изабел.

— Не…

— Да.

— О! — Катуел надникна към далечните покриви под тях и й се усмихна накриво. — Дали ще спести време, ако просто скоча сега?

— Той е много добър, като му посвикнеш — отбранително каза Изабел.

— Така ли? Мислите ли, че ще имаме тази възможност?

— Дръж се! — каза Морт. — Сега трябва да минаваме точно през…

Дупка, пълна с черен мрак, се втурна от небето и ги улови.

Преградата подскочи несигурно, празна като джоба на просяк, и продължи да се свива.

Входната врата се отвори. Изабел подаде глава навън.

— Вкъщи няма никой — каза тя. — Най-добре влезте.

Останалите трима се източиха в коридора. Катуел добросъвестно си изтри краката.

— Възмалка е — критично забеляза Кели.

— Вътре е много по-голяма — каза Морт и се обърна към Изабел. — Погледна ли навсякъде?

— Не мога да открия дори Албърт — каза тя. — Не си спомням някога да не е бил тук.

Тя се прокашля, припомнила си задълженията си на домакиня.

— Иска ли някой да пийне? — попита.

Кели не й обърна внимание.

— Очаквах най-малкото дворец — каза тя. — Голям и черен, с огромни тъмни кули. А не поставка за чадъри.

— В нея има коса — изтъкна Катуел.

— Нека идем в кабинета и да поседнем, и сигурна съм, че всички ще се почувстваме по-добре — бързо каза Изабел и отвори черната тапицирана врата.

Катуел и Кели прекрачиха прага, без да спират да се препират. Изабел хвана ръката на Морт.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Татко много ще се ядоса, ако ги открие тук.

— Ще измисля нещо — каза Морт. — Ще пренапиша автобиографиите или нещо подобно. — Той се усмихна немощно. — Не се безпокой. Ще измисля нещо.

Вратата се затръшва след него. Морт се обърна и се озова срещу ухилената физиономия на Албърт.

Големият кожен фотьойл зад писалището бавно се завъртя. Смърт погледна Морт над събрани пръсти. Когато се убеди, че е привлякъл цялото им, ужасено внимание, той каза:

— НАЙ-ДОБРЕ ЗАПОЧНИ ОЩЕ СЕГА.

Той се изправи и като че ли стана по-голям, когато стаята се смрачи.

— НЕ СИ ПРАВИ ТРУДА ДА СЕ ИЗВИНЯВАШ — добави той.