Тери Пратчет - Морт

Той блъсна вратата с пълна сила, като кръвта му кипеше от вика на стадното чувство и от алкохола, и я откачи от пантите. С рамка, все още върху раменете си, и наклонен на една страна, той премина вътрешния двор, премаза външните порти, оригна се, затрещя през спящия град и още продължаваше бавно да набира скорост, когато подуши далечния, тъмен континент на Клач в нощния вятър и с вдигната опашка последва далечния зов на дома.

В залата отзад цареше прах, викове и суматоха. Катуел махна шапката от очите си и се изправи на ръце и колене.

— Благодаря ти — каза Кели, която лежеше под него. — И защо скочи върху мен?

— Първият ми инстинкт беше да те защитя, Ваше Величество.

— Да, може и да е било инстинкт, но… — Тя започна да казва, че може би слонът щеше да тежи по-малко, но видът на голямото му, сериозно и зачервено лице я възпря.

— Ще поговорим за това по-късно — рече тя, като се изправи и изтупа праха от себе си. — Междувременно, мисля, че ще минем и без жертвоприношението. Още не съм Ваше Величество, а само Ваше Височество, а сега някой би ли донесъл короната…

Зад гърба им щракна предпазител.

— Магьосникът ще си сложи ръцете там, където ще мога да ги виждам — каза дукът.

Катуел се изправи бавно и после се обърна. Дукът беше следван от половин дузина огромни, сериозни мъже, мъже от онзи тип, единствената роля в живота на които е да стърчат заплашително зад хора като дука. Те държаха една дузина огромни, сериозни арбалети, главното предназначение на които беше да изглеждат така, сякаш всеки момент ще изстрелят стрелите си.

Принцесата скочи на крака и се хвърли към чичо си, но Катуел я сграбчи.

— Не — тихо каза той. — Той не е човек, който ще те завърже и ще те хвърли в някое мазе, като даде достатъчно време на мишките да ти прегризат въжетата, преди прииждащата вода да го напълни. Това е човек, който убива веднага и на място.

Дукът се поклони.

— Мисля, че с право може да се каже, че това беше гласът на боговете — рече той. — Ясно, принцесата беше трагично смазана от палавия слон. Народът ще бъде разстроен. Лично аз ще обявя една седмица траур.

— Не можеш да направиш това, всички гости видяха…! — започна принцесата, почти разплакана.

Катуел поклати глава. Видя как стражите се движат сред тълпите объркани гости.

— Не са — каза той. — Ще се удивиш колко много не са видели. Особено, когато научат, че да бъдеш смазан трагично от немирен слон може да бъде заразно. Можеш да умреш от това дори и в леглото си.

Дукът се засмя любезно.

— Ти наистина си доста интелигентен за магьосник — каза той. — Така, аз просто предлагам изгнание…

— Това няма да ти се размине — каза Катуел. Помисли малко и после добави: — Е, най-вероятно ще ти се размине, но в смъртния си час ще съжаляваш за това и ще ти се иска…

Той млъкна. Челюстта му увисна.

Дукът се обърна наполовина, за да проследи погледа му.

— Е, магьоснико? Какво видя?

— Няма да ти се размине — истерично каза Катуел. — Тебе даже няма да те има тук. Това никога няма да се е случвало, разбираш ли?

— Наблюдавайте му ръцете — каза дукът. — Дори само пръстите да си мръдне, застреляйте ги.

Той отново се огледа, озадачен. Магьосникът беше прозвучал истински. Естествено, говореше се, че магьосниците могат да виждат неща, които не са тук…

— Няма никакво значение дали ще ме убиеш — забръщолеви Катуел, — защото утре аз ще се събудя в собственото си легло и това така или иначе няма да се е случило. То дойде през стената!

Нощта напредваше по Диска. Тя винаги беше там, разбира се, спотайвайки се из сенки, дупки и мазета, но едновременно с бавната дневна светлина, която се влачеше след слънцето, басейните и езерата на нощта се разрастваха, срещаха се и се сливаха.

Светлината на света на Диска се движи бавно поради огромното магическо поле. Светлината на света на Диска не е като светлината по другите места. Пораснала е малко, пообиколила е и не изпитва потребност да се втурва навсякъде. Тя знае, че колкото и бързо да върви, тъмнината винаги стига първа, така че не си дава много зор.

Полунощ се плъзгаше над пейзажа като кадифен прилеп. А по-бърз от полунощ, една миниатюрна искрица на фона на тъмния свят на Диска, Бинки бягаше след нея. Пламъци бучаха изпод копитата му. Под лъскавата му кожа като змии в олио играеха мускули.

Движеха се в мълчание. Изабел махна едната си ръка от около кръста на Морт и загледа как искрите блестят около пръстите й във всичките осем цвята на дъгата. Малки пращящи змийчета от светлина се спуснаха по ръката й и заискриха от краищата на косата й.