Тери Пратчет - Морт

Той стигна до Висшия Свещеник точно когато Кели започна придвижването си по централната пътека, оградена от двете страни от прислужнички, които се суетяха около нея като влекачи около голям пътнически кораб.

Въпреки неудобствата от фамилната й рокля, Катуел си помисли, че тя е красива. Имаше нещо у нея, което го караше…

Той стисна зъби и се опита да се съсредоточи върху мерките за сигурност. Беше поставил стражи на най-различни стратегически точки в залата, в случай, че Дукът на Сто Хелит се опиташе в последния момент да прекрои кралската приемственост, и си напомни специално да държи под око самия дук, който седеше на предната редица от пейки със странна кротка усмивка на лицето. Дукът улови погледа на Катуел и магьосникът бързо отмести очи.

Висшият Свещеник вдигна ръце за тишина. Катуел се промъкна към него, когато старецът се обърна към Центъра и с дрезгав глас започна молитвата към боговете.

Катуел отново плъзна поглед към дука.

— Чуйте ме, ммм, о, богове…

Сто Хелит не гледаше ли право в населяваната от прилепи тъмнина на гредите горе?

— … чуй ме, О, Слепи Айо със Стоте Очи; чуй ме, О, Велики Офлър на Населената с Птици Уста; чуй ме, О, Милостива Съдба; чуй ме, О, Студена, мм, Участ; чуй ме, О, Седморъки Сек, чуй ме, О, Хоки от Горите; чуй ме, О…

С тъп ужас Катуел осъзна, че изкуфелият стар глупак, противно на всички инструкции, ще спомене цялата пасмина. На Диска имаше повече от деветстотин известни богове, а теолозите изследователи продължаваха да откриват нови всяка година. Можеше да продължи с часове. Паството вече започваше да тропа с крака.

Кели стоеше пред олтара с яростно изражение върху лицето. Катуел сръга Висшия Свещеник в ребрата, което не доведе до видим ефект, и тогава изви свирепо вежди към младия дякон.

— Спри го! — изсъска той. — Нямаме време!

— Боговете ще бъдат недоволни…

— Не толкова недоволни, колкото мен, а аз съм тук.

За един миг дяконът погледна лицето на Катуел и реши, че най-добре е после да се обяснява с боговете. Той потупа Висшия Свещеник по рамото и му прошепна нещо в ухото.

— … О, Стайкхегел, бог на, мм, самотните краварници; чуй ме, О… моля? Какво?

Шепот, шепот.

— Това е, мм, много неправилно. Много добре, отиваме направо до… мм, Рецитацията на Потеклото.

Шепот, шепот.

Висшият Свещеник се намръщи на Катуел, или поне натам, където мислеше, че се намира Катуел.

— Ох, добре. Мм, пригответе тамяна и благовонията за Опрощаването на Четворичния Път.

Шепот, шепот.

Лицето на Висшия Свещеник потъмня.

— Предполагам, че… мм, една кратка молитва, мм, е напълно немислима? — кисело рече той.

— Ако някои хора не предприемат нещо — сдържано каза Кели, — ще си имат неприятности.

Шепот.

— Не знам, сигурен съм — каза Висшият Свещеник. — Тогава хората въобще може да не си губят времето с религиозна… мм, церемония. Доведете проклетия слон тогава.

Дяконът погледна обезумял към Катуел и махна на стражите. Докато те, с викове и насочени тояги, караха плавно полюшващия се техен повереник напред, младият свещеник се промъкна до Катуел и пъхна нещо в ръката му.

Той погледна надолу. Беше шапка за плуване.

— Това необходимо ли е?

— Той е много набожен — каза дяконът. — Може да ни потрябва и шнорхел.

Слонът стигна до олтара и беше накаран, не много трудно, да коленичи. Той изхълца.

— Е, добре, къде е той? — сърдито попита Висшият Свещеник. — Нека свършваме с този… мм, фарс!

Зашепна тогава дяконът. Висшият Свещеник слушаше, кимна мрачно, взе жертвения си нож с бяла дръжка и го вдигна с две ръце над главата си. Цялата зала гледаше, притаила дъх. После отново го свали.

— Къде пред мен?

Шепот.

— Аз със сигурност нямам нужда от помощта ти, моето момче! Аз принасям в жертва мъже и момчета… и, мм, жени и животни… в продължение на цели седемдесет години, и когато вече не мога да използвам… мм, ножа, тогава може да ме сложите да си легна с лопата!

И той стовари острието с див замах, който, по абсолютна случайност, нарани леко слона в хобота.

Животното се събуди от приятния си, съзерцателен унес и изквича. Дяконът се обърна ужасен, за да се озове срещу две миниатюрни кръвясали очи, които гледаха кривогледо към разярения им хобот, и се изпари от олтара с един-единствен скок от място.

Слонът беше разярен. Смътни объркващи спомени заляха болната му глава — за огньове и крясъци, за хора с мрежи, и клетки, и копия, както и твърде много години, в които е теглил тежки дървени трупи. Той стовари туловището си върху каменния олтар и донякъде и за собствена изненада го разцепи на две, повдигна двете части във въздуха с бивните си, опита се безуспешно да изкорени една каменна колона и тогава, почувствал внезапна нужда от глътка чист въздух, се втурна сковано нататък из залата.