Тери Пратчет - Морт

Морт спусна коня още по-ниско, като остави вряща облачна диря, която се проточи мили след тях.

— Сега вече знам, че полудявам — промърмори той.

— Защо?

— Току-що видях един слон там долу. Уауу! Виж, там горе пред нас се вижда Сто Лат.

Изабел надникна иззад рамото му към далечния лъч светлина.

— Колко време ни остана? — нервно попита тя.

— Не знам. Може би няколко минути.

— Морт, не съм те питала по-рано…

— Е?

— Какво ще правиш, когато стигнем там?

— Не знам — отвърна той. — Надявах се, че когато му дойде време го, нещо един вид само ще изникне.

— Е, и изникна ли?

— Не. Но времето още не е дошло. Магията на Албърт би могла да помогне. А и аз…

Куполът на реалността клекна над двореца като колабираща медуза. Гласът на Морт заглъхна в ужасена тишина. После Изабел каза:

— Е, аз мисля, че вече е почти време. Какво ще правим?

— Дръж се здраво!

Бинки се плъзна през разрушените порти на външния двор, препусна по калдъръма, последван от искряща диря и прескочи избитата врата на залата. Бисерната стена на преградата изникна заплашителна и премина като шока от студен душ.

Морт смътно видя Кели, Катуел и група едри мъже, които се втурнаха да си спасяват живота. Той разпозна чертите на дука и извади сабя, като скочи от седлото веднага щом изпускащият пара кон се закова на място.

— Да не си я докоснал с пръст! — изкрещя той. — Ще ти отсека главата!

— Това определено е много внушително — каза дукът и извади своята сабя. — Както и много глупаво. Аз…

Той млъкна. Погледът му се изцъкли. Политна напред. Катуел остави големия, сребърен свещник, с който добре си беше послужил, и извинително се усмихна на Морт.

Морт се обърна към стражите, а синият пламък от сабята на Смърт бръмчеше из въздуха.

— Някой друг да иска малко? — изръмжа той. Те отстъпиха, после се обърнаха и побягнаха. В мига, в който минаха през преградата, те изчезнаха. Там отвън също нямаше никакви гости. В истинската реалност залата беше тъмна и празна.

Четиримата бяха останали в едно полукълбо, което бързо ставаше все по-малко. Морт се примъкна до Катуел.

— Някакво предложение? — попита той. — Тук някъде трябва да имам вълшебна магия…

— Забрави за това. Ако сега опитам някаква магия тук, ще ни откъсне главите. Тази малка реалност е твърде малка, за да я задържи.

Морт се отпусна върху развалините от олтара. Чувстваше се празен, изчерпан. Един миг той гледа как цвърчащата стена на преградата се приближава още по-близо. Ще оцелее в нея, надяваше се той, и Изабел също ще оцелее. Катуел няма, но някакъв Катуел ще оцелее. Само Кели…

— Ще ме коронясват ли или не? — с леден глас попита тя. — Аз трябва да умра кралица! Ще бъде ужасно да съм мъртва и обикновена!

Морт я погледна с нефокусиран поглед, като се опитваше да си спомни за какво по дяволите говори тя. Изабел затърси из развалините зад олтара и се появи с доста поочукана златна диадема, украсена с малки диаманти.

— Това ли е? — попита тя.

— Това е короната — каза Кели, почти през сълзи. — Но няма нито свещеник, нито нищо.

Морт въздъхна дълбоко.

— Катуел, ако това е нашата собствена реалност, то можем да я пренаредим по начина, по който искаме, нали така?

— Какво имаше предвид?

— Сега ти си свещеник. Назови си бога.

Катуел се поклони и пое короната от Изабел.

— Вие всички ми се подигравате! — озъби се Кели.

— Извинявай — уморено рече Морт. — Денят беше доста дълъг.

— Надявам се да мога да го направя добре — тържествено каза Катуел. — Никога преди това не съм коронясвал някого.

— И мен никога преди това не са ме коронясвали!

— Хубаво — утешително каза Катуел. — Можем да се научим заедно. — Той започна да мърмори някаква внушителни думи на странен език. Всъщност, това беше проста магия за очистване на дрехите от бълхи, но — помисли си той — какво значение имаше, по дяволите. И после си помисли, божичко!, в тази реалност аз съм най-могъщият магьосник, който някога е съществувал, е, това вече ще бъде нещо, което да разправям на внуци… Той стисна зъби. Е, ще има някои закони, които ще бъдат променени в тази реалност, това е сигурно.

Изабел седна до Морт и пъхна ръка в неговата.

— Е? — тихо попита тя. — Това вече е времето. Нещо изникна ли само?

— Не.

Преградата беше спипала до повече от средата на залата, като се забави леко, докато неумолимо смля налягането на реалността — натрапница.

Нещо мокро и топло духна в ухото на Морт. Той посегна и докосна муцуната на Бинки.