Тери Пратчет - Морт

Той вдигна мокра глава и погледна към залязващия хоризонт, като се опитваше да си припомни големия модел на Диска в кабинета на Смърт, без в действителност да позволи на вселената да разбере какво изпитва.

В мигове като този може да ти се стори, че евентуалността е така прецизно балансирана, че дори само ако мислиш твърде високо, може да развалиш всичко.

Той се ориентира по тънките ленти на Централните Светлини, които танцуваха на фона на звездите, и вдъхновено предположи, че Сто Лат е… ей там…

— Полунощ — каза той на глас.

— Вече мина полунощ — каза Изабел.

Морт се изправи, като се мъчеше да не позволи радостта да струи от него като от фар, и сграбчи хамута на Бинки.

— Хайде — каза той. — Нямаме много време.

— За какво говориш?

Морт се пресегна надолу да я вдигне зад гърба си. Това беше хубава идея, но означаваше просто, че за малко не се изтърси от седлото. Тя леко го бутна обратно и се качи сама. Бинки полетя ниско настрани, доловил трескавото вълнение на Морт, като пръхтеше и риеше в пясъка.

— Попитах, за какво говориш?

Морт обърна коня с лице срещу далечния огън на залеза.

— Скоростта на нощта — каза той.

Катуел подаде глава над назъбените стени на двореца и изпъшка. Преградата беше само на една улица разстояние, ясно видима на октарината, а на него не му се налагаше да си представя пращенето. Чуваше го — гадно, като рязане на трион бръмчене, когато случайни частици от възможността удряха повърхността на преградата и освобождаваха енергията си под формата на шум. Докато отъпкваше пътя си по улицата, бисерната стена погълна празничната украса, факлите и очакващите тълпи и остави само тъмни улици. Някъде там отвън, помисли си Катуел, аз спя дълбоко в леглото си и нищо от това не се е случвало. Блазе ми.

Той се наведе бързо, плъзна се по стълбата на паветата и запраши назад към главната зала, а краищата на плаша му се вееха около глезените му. Той се вмъкна през малката вратичка на огромните порти и нареди на стражите да я заключат, после отново грабна поли и затупа по един страничен коридор, така че гостите да не го забележат.

Залата беше осветена от хиляди свещи и препълнена със сановници от Сто Лат, почти всички те — леко несигурни защо са там. И, разбира се, там беше и слонът.

Именно слонът беше този, който бе убедил Катуел, че е излязъл от границите на разума, но няколко часа по-рано това му се беше сторила добра идея, когато раздразнението му от лошото зрение на Висшия Свещеник го беше накарало да си спомни, че една дъскорезница на края на града притежава гореспоменатия звяр за превозване на тежки товари. Той беше стар, имаше артрит и неуравновесен характер, но имаше едно важно преимущество като обект на жертвоприношението. Висшият Свещеник трябваше да може да го види.

Половин дузина стражи внимателно се опитваха да удържат животното, в бавния мозък на което се беше родила мисълта, че то трябва да си е в познатия обор, с много сено, вода и време да си мечтае за горещите дни в огромните, в цвят каки равнини на Клач. Започваше да става неспокойно.

Много скоро ще стане явно, че още една причина за нарастващата игривост на слона е фактът, че в предцеремониалната суматоха, хоботът му беше открил церемониалния потир, съдържащ един галон силно вино и го беше изпил. Странни горещи идеи започваха да клокочат пред гурелясалите му очи, за изкоренени баобаби, за съпернически борби с други мъжкари, за величествен бяг през околни села и други полуприпомнени удоволствия. Скоро щеше да започне да вижда розови хора.

За щастие, това не беше известно на Катуел, който улови погледа на помощника на Висшия Свещеник — устремен към бъдещето млад мъж, който беше проявил предвидливостта да се запаси с дълга кожена престилка и с рибарски ботуши, и даде знак, че церемонията може да започне.

Той се втурна обратно в стаята за преобличане на свещениците и се намъкна в специалния церемониален плащ, който дворцовата шивачка беше ушила за него, като беше бръкнала дълбоко в работната си кошница за парченца дантела, пайети и златни нишки, за да създаде една одежда с такава поразителна безвкусица, че дори и Главния Ректор на Невидимия Университет нямаше да се срамува да я облече. Катуел си позволи пет секунди, за да се полюбува на себе си в огледалото, преди да нахлупи островърхата шапка на главата си и да се втурне към вратата, където се спря точно навреме, за да се появи със спокойна стъпка, така, както подобава на важен човек.