Тери Пратчет - Морт

— ТРУДНО Е ДА СЕ ОБЯСНИ — каза Морт. — В СОБСТВЕНОТО СИ СЪЗНАНИЕ ТОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ.

— С роби?

— АКО ТОВА Е КОЕТО ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СА.

— Това не е много справедливо.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА — каза Морт. — САМО НИЕ.

Те забързаха назад по пътеките от чакащи вампири и почти тичаха, когато изскочиха навън на пустинния, нощен въздух. Изабел се облегна на грубата каменна зидария и си пое дъх.

Морт не се беше задъхал.

Той не дишаше.

— ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА КЪДЕТО ИСКАШ — каза той, — И ПОСЛЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ОСТАВЯ.

— Но аз си мислех, че искаш да спасиш принцесата!

Морт поклати глава.

— НЯМАМ ИЗБОР. ИЗБОРИ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.

Тя се затича напред и сграбчи ръката му, точно когато той се обърна към очакващия го Бинки. Той леко отстрани ръката й.

— АЗ СВЪРШИХ ЧИРАКУВАНЕТО СИ.

— Всичко е в собственото ти съзнание! — изкрещя Изабел. — Ти си това, което мислиш, че си!

Тя спря и погледна надолу. Пясъкът около краката на Морт започваше да се събира на малки струйки и да върти дяволи от прах.

Нещо изпращя във въздуха и се появи мазно усещане. Морт изглеждаше разтревожен.

— НЯКОЙ ИЗВЪРШВА РИТУАЛА НА АШ…

Удари го като с чук, сила от вдън небето, която издуха пясъка в кратер. Чу се тихо бръмчене и се усети мириса на горещо тенеке.

Морт се огледа във вихъра на втурналия се пясък, озовавайки се като в сън, съвсем сам в спокойния център на бурята. Светкавица проблесна в шеметния облак. Дълбоко вътре в собствения си мозък той се бореше да се освободи, но нещо го държеше в клещите си и той можеше да се съпротивлява, колкото стрелката на компаса може да пренебрегне натиска да сочи Центъра.

Най-после той намери това, което търсеше. Беше врата, очертана в октаринова светлина, която водеше към къс тунел. От другата страна стояха фигури и му даваха знаци.

— ИДВАМ — каза той и тогава се обърна, щом чу внезапния шум зад гърба си. Близо седемдесет кила млада женска плът го блъсна право в гърдите, като го вдигна във въздуха.

Морт се приземи с Изабел, коленичила отгоре му и мрачно притиснала ръцете му.

— ПУСНИ МЕ — произнесе той. — ВИКАТ МЕ.

— Не теб, идиот такъв!

Тя се вгледа в сините, лишени от зеници езера на очите му. Беше все едно гледаш в главоломен тунел.

Морт изви гръб и изкрещя някакво проклятие, толкова древно и злостно, че в силното магическо поле то придоби действителна форма, размаха кожените си крила и избяга крадешком. Една лична гръмотевица се разби в пясъчните дюни.

Очите му отново я привлякоха. Тя отмести поглед настрани, преди да падне като камък в кладенец от синя светлина.

— ЗАПОВЯДВАМ ТИ.

Гласът на Морт би могъл да пробие дупки в скала.

— Татко изпробваше този глас върху мен с години — спокойно каза тя. — Обикновено, когато искаше да си подредя спалнята. И тогава не ми действаше.

Морт изпищя друго проклятие, което тупна от въздуха и се опита да се зарови в пясъка.

— БОЛКАТА…

— Всичко е само в главата ти — каза тя, съпротивлявайки се на силата, която искаше да ги завлече към проблясващата врата. — Ти не си Смърт. Ти си просто Морт. Ти си това, което аз мисля, че си.

В центъра на замъглената синева на очите му имаше две миниатюрни кафени точици, които нарастваха със скоростта на погледа.

Бурята около тях се надигна и зави. Морт изпищя.

Ритуалът на АшкЕнт, много просто, вика и задължава Смърт. Студентите по окултизъм знаят много добре, че той може да се извърши с просто заклинание, три малки парчета дърво и четири супени лъжици миша кръв, но никой магьосник, който си заслужава островърхата шапка, не би си и помислил даже да направи нещо толкова обикновено; вдън сърцата си те знаеха, че ако една магия не включва големи, жълти свещи, изобилие от рядък тамян, кръгове, начертани по пода с осем различни цвята тебешир, както и няколко казана наоколо, то тя просто не си заслужава да се прави.

Осемте магьосника по местата им — върховете на огромния церемониален октограм, се люлееха и пееха монотонно, протегнали ръце настрани, така че едва-едва докосваха пръстите на маговете от двете си страни.

Но нещо не беше наред. Наистина, в самия център на живия осмоъгълник се беше образувала мъгла, но тя се гърчеше и свиваше навътре, като отказваше да се фокусира.

— Още сила! — извика Албърт. — Дайте й повече сила!

Моментално в пушека се появи фигура в черна роба, стиснала проблясваща сабя. Албърт изруга, щом зърна бледото лице под качулката; то не беше достатъчно бледо.