Тери Пратчет - Морт

— Но най-напред — каза Албърт, като снижи глас, — вие ще ми помогнете като направите Ритуала на АшкЕнт.

— Аз имам нещо за довършване — добави той.

Морт крачеше през черните като рог коридори на пирамидата, а Изабел припкаше след него. Слабият отблясък от сабята му осветяваше неприятни неща; Офлър — Богът Крокодил представляваше козметична реклама в сравнение с някои от нещата, които народът на Тсорт почиташе. В алкови по пътя стояха статуи на създания, очевидно изградени от всички парчетии, останали на Бог.

— Защо са тук? — прошепна Изабел.

— Тсортеанските свещеници казват, че когато пирамидата бъде запечатана, те оживяват и обикалят коридорите, за да пазят тялото на царя от евентуални крадци — каза Морт.

— Какво ужасно суеверие.

— Кой е казал нещо за суеверие? — разсеяно каза Морт.

— Те наистина оживяват?

— Единственото, което казвам, е, че когато Тсортеанците прокълнат някое място, повече не се занимават с него.

Морт сви зад ъгъл и за един миг, в който сърцето й спря, Изабел го изгуби от погледа си. Втурна се в мрака и се блъсна в него. Той изследваше една птица с глава на куче.

— Ъргх! — каза тя. — Не те ли втриса чак до мозъка?

— Не — равнодушно отвърна Морт.

— Защо не?

— ЗАЩОТО АЗ СЪМ МОРТ.

Той се обърна и тя видя очите му, блеснали като сини карфици.

— Престани!

— АЗ… НЕ МОГА.

Тя се опита да се засмее. Не можа.

— Ти не си Смърт — каза тя. — Ти само вършиш неговата работа.

— СМЪРТ Е ТОЗИ, КОЙТО ВЪРШИ РАБОТАТА НА СМЪРТ.

Шокираното мълчание, което последва това, беше нарушено от стенание някъде по-нататък по коридора. Морт се обърна на пети и забърза към него.

Той е прав, помисли си Изабел. Даже начинът, по който се движи…

Но страхът от тъмнината, която светлината привличаше към нея, победи всички останали съмнения и тя се помъкна след него, покрай още един ъгъл и в нещо, което изглеждаше, на колебливия блясък на сабята, че е нещо средно между съкровищница и много претрупан таван.

— Какво е това място? — прошепна тя. — Никога не съм виждала толкова много вещи!

— ЦАРЯТ ГИ ВЗИМА СЪС СЕБЕ СИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ — каза Морт.

— Той определено не вярва в пътуването с малко багаж. Виж, има цяла лодка. И златна вана!

— БЕЗ СЪМНЕНИЕ ТОЙ БИ ЖЕЛАЛ ДА БЪДЕ ЧИСТ, КОГАТО СТИГНЕ ТАМ.

— И всички онези статуи!

— ОНЕЗИ СТАТУИ, СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ГО КАЖА, БЯХА ХОРА. СЛУГИ ЗА ЦАРЯ, НАЛИ РАЗБИРАШ.

Лицето на Изабел стана сурово.

— СВЕЩЕНИЦИТЕ ИМ ДАВАТ ОТРОВА.

Чу се ново стенание, от другия край на претъпканата с вещи стая. Морт го последва до източника му, като прескачаше тромаво рула килими, купища фурми, щайги с глинени съдове и камари скъпоценни камъни. Царят очевидно не беше могъл да вземе решение какво да остави при това си пътуване, така че, беше решил да се презастрахова и да вземе всичко.

— САМО ЧЕ НЕ ВИНАГИ СТАВА БЪРЗО — мрачно добави Морт.

Изабел се изкатери енергично след него и над едно кану се взря в младо момиче, проснато върху купчина черги. Беше облечено в прозрачни панталони, жилетка, направена от недостатъчно плат, и носеше гривни, достатъчно да закотвят кораб с нормални размери. Около устата й имаше зелено петно.

— Боли ли? — тихо попита Изабел.

— НЕ. ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ТОВА ГИ ОТВЕЖДА В РАЯ.

— Така ли е?

— МОЖЕ БИ. КОЙ ЗНАЕ? — Морт извади пясъчния часовник от един вътрешен джоб и го изгледа на светлината от сабята. Изглеждаше така, сякаш си брои нещо на ум, и тогава с внезапно движение на ръката метна часовника през рамо и стовари сабята с другата си ръка.

Сянката на момичето се изправи и се протегна, съпътствано от дрънченето на призрачни бижута. Тя зърна Морт и наведе глава.

— Господарю мой!

— НИКОЙ НЕ ТИ Е ГОСПОДАР — отвърна Морт. — А СЕГА ТИЧАЙ, КЪДЕТО ВЯРВАШ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛА.

— Аз ще бъда наложница в небесния двор на Цар Зетеспхут, който ще живее вечно сред звездите — твърдо каза тя.

— Не е необходимо да бъдеш — остро каза Изабел.

Момичето се обърна към нея, с широко отворени очи.

— О, но аз трябва да бъда. За това се учех — каза тя, докато се изгуби от погледите им. — Досега съм успявала да бъда само прислужница.

Тя изчезна. Изабел се вгледа с мрачно неодобрение в пространството, което тя беше заемала.

— Хубаво! — каза тя, и после: — Видя ли в какво беше облечена?

— ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК.

— Но това за Цар Какъв-беше, че ще живее сред звездите, не може да бъде вярно — недоволстваше тя, докато търсеха път навън от претъпканата стая. — Там горе няма нищо друго, освен празно пространство.