Тери Пратчет - Морт

Албърт насочи октаринова светкавица към отвратителното нещо и се ухили злобно, когато то експлодира и се превърна в прах.

— Така — каза той най-общо на целия Диск, — върнах се.

Изтръпването от магията премина по цялата му ръка и разпали топъл пламък в мозъка му. Как му липсваше през всичките тези години…

При шума от експлозията магьосници се втурнаха през големите двойни врати и в движение се натъкнаха на погрешен извод.

Там беше пиедесталът, и то празен. Над всичко се носеше облак от мраморен прах. А като си мърмореше сам на себе си, от него излезе Албърт.

Магьосниците най-отзад на тълпата започнаха да се измъкват колкото можеха по-бързо и по-тихо. Нямаше нито един от тях, който, някога в щурата си младост, да не е слагал най-използвания нощен съд върху главата на стария Алберт или да не е дълбал името си някъде по хладната анатомия на статуята, или пък да не е разливал бира по пиедестала. Даже още по-лошо от това — по време на Дрипавата Седмица, когато пиенето течеше бързо, а клозетът изглеждаше твърде далеч, че да се дотътриш до него. Всичко това им се беше струвало много весела идея на времето. А сега, внезапно вече не изглеждаше така.

Само две фигури останаха да срещнат очи в очи гнева на статуята, първата — защото си беше закачил робата на вратата, а втората — защото той всъщност беше маймуна и, следователно, можеше да проявява незаинтересовано отношение към делата на хората.

Албърт сграбчи магьосника, който отчаяно се опитваше да влезе в стената. Мъжът изпищя.

— Добре, добре, признавам си! Тогава съм бил пиян, повярвай ми, не съм го искал, божичко, съжалявам, толкова съжалявам…

— За какво бълнуваш, човече? — попита Албърт, истински озадачен.

— … толкова съжалявам, ако се опитам да ти обясня колко съжалявам, бихме могли…

— Престани с тези скапани глупости! — Албърт хвърли поглед към малката маймунка долу, която му отвърна с топла, приятелска усмивка. — Как се казваш, човече?

— Да, господине, ще престана, господине, веднага, никакви глупости повече, господине… Ринсуинд, господине. Помощник-библиотекар, ако не възразявате.

Албърт го изгледа от горе до долу. Мъжът имаше отчаяно изтъркан вид, като нещо, което е изостанало от прането. Реши, че ако това беше нещото, до което е стигнало магьосничеството, то някой трябваше да се погрижи за него.

— Що за библиотекар те е взел за помощник? — раздразнено попита той.

— Уук.

Нещо като топла, мека кожена ръкавица се опита да го хване за ръката.

— Маймуна! В моя университет!

— Орангутан, господине. Той беше магьосник по-рано, но се оплете в някаква магия, господине, и сега не ни позволява да го превърнем обратно, пък и е единственият, който знае къде са книгите — бързо отговори Ринсуинд. — Аз се грижа за бананите му — добави той, давайки си сметка, че се изисква някакво допълнително обяснение.

Албърт го изгледа свирепо.

— Затваряй си устата.

— Затварям я на часа, господине.

— И ми кажи къде е Смърт.

— Смърт, господине? — попита Ринсуинд и отстъпи към стената.

— Висок, като скелет, сини очи, с горда походка, ГОВОРИ ТАКА… Смърт. Да си го виждал напоследък?

Ринсуинд преглътна.

— Не напоследък, господине.

— Е, той ми трябва. Тази глупост трябва да престане. Ще я спра сега, ясно? Искам осемте най-старши магьосници да се съберат тук, така, до половин час, с цялата необходима екипировка за извършването на Ритуала на АшкЕнт, разбрано ли е? Не че гледката на вас двамата ми вдъхва някакво успокоение. Група дрисльовци сте вие, ето какво сте, и престани да се опитваш да ми хванеш ръката!

— Уук.

— А сега отивам в кръчмата — озъби се Албърт. — Продават ли някъде някаква поне наполовина подобаваща котешка пикня по ваше време?

— Може в „Барабана“, господине — каза Ринсуинд.

— „Пробития Барабан“? На Улица Филигранна? Още ли го има?

— Е, понякога променят името и го построяват наново, но мястото си е, ъ-ъ, на същото място от години. Предполагам, че доста сте поизсъхнали, ъ, господине? — рече Ринсуинд, с израз на мъртвешка съпричастност.

— Ти пък какво знаеш за това? — остро отвърна Албърт.

— Абсолютно нищо, господине — незабавно отвърна Ринсуинд.

— Отивам в „Барабана“ тогава. Половин час, не забравяй. И само ако не ме чакат, като се върна, тогава… е, най-добре да ме чакат!

Той излетя от залата сред облак мраморен прах.

Ринсуинд го гледаше как се отдалечава. Библиотекарят го хвана за ръката.