Тери Пратчет - Морт

Погледите на двора проследиха нещастния орган в третия му полет през килима, но Императорът грабна ветрилото си и нанесе великолепен удар, с който го върна обратно в купата на Везира с такава сила, че вдигна във въздуха фонтан от водорасли.

— Някой да го изяде, за бога — извика Морт, съвършено нечут. — Бързам!

— Ти действително си най-верният от слугите, О, Предани и Действително Единствен Друже на Покойните Ми Баща и Дядо, Когато Те Са Се Споминали, и следователно аз повелявам, че твоята награда ще бъде тази най-рядка и деликатесна сред хапките.

Везирът несигурно побутна нещото и погледна право в усмивката на Императора. Тя беше ведра и ужасна. Зарови из ума си за извинение.

— Уви, изглежда, че вече съм ял твърде много… — започна той, но с жест Императорът му повели да мълчи.

— Без съмнение тя изисква подходяща подправка — каза той и плесна с ръце. Стената зад него се разпори от горе до долу и четирима Божествени Стражи прекрачиха през нея — тримата размахваха уверено саби, а четвъртият се опитваше бързо да преглътне горящ фас.

Купата на Везира падна от ръцете му.

— Най-верният от моите слуги вярва, че не му е останало място за тази последна хапка — каза Императорът. — Без съмнение вие можете да изследвате стомаха му, за да проверите дали това е вярно. Защо на този мъж му излиза пушек от ушите?

— Тръпне за действие. О, Небесно Величие — бързо отговори сержантът. — Няма спиране, страхувам се.

— Тогава нека вземе ножа си и… о, Везирът все пак изглежда гладен, в края на краищата. Браво.

Настъпи абсолютна тишина, докато бузите на Везира се издуваха ритмично. После той преглътна.

— Вкусно — каза той. — Превъзходно. Наистина храната на боговете, а сега, бихте ли ме извинили… — Той опъна крака и се нагласи като да стане. На челото му се бяха появили капчици пот.

— Ти искаш да се оттеглиш? — попита Императорът със събрани вежди.

— Неотложни държавни дела, О, Прозорливи Персонаже на…

— Седни. Да се става толкова скоро след хранене може да се отрази зле на храносмилането — каза Императорът, а стражите кимнаха в знак на съгласие. — Освен това, няма никакви неотложни държавни дела, освен ако нямаш предвид онези в малкото червено шишенце, надписано „Противоотрова“ в черния лакиран скрин върху бамбуковата рогозка в покоите ти, О, Лампо със Среднощна Газ.

В ушите на Везира звънтеше. Лицето му започна да посинява.

— Виждате ли? — каза Императорът. — Преждевременната дейност на пълен стомах води до лошо настроение. Нека това съобщение стигне бързо до всички кътчета на моята страна, така че всички хора да узнаят за твоето злощастно положение и следователно да си извлекат поука.

— Аз… трябва… да поздравя вашия… Персонаж за това… разсъждение — каза Везирът и залитна напред в блюдо от варени раци с меки черупки.

— Имах отличен учител — отвърна Императорът.

— КРАЙНО ВРЕМЕ БЕШЕ! — каза Морт и замахна със сабята.

Миг по-късно душата на Везира се изправи от килима и изгледа Морт от глава до пети.

— Кой си ти, варварино? — озъби се той.

— СМЪРТ.

— Не и моят Смърт — твърдо отсече Везирът. — Къде е Черният Небесен Дракон на Огъня?

— ТОЙ НЕ МОЖА ДА ДОЙДЕ — каза Морт. Във въздуха зад душата на Везира се образуваха сенки. Няколко от тях носеха императорски плащове, но имаше и цял куп други, които ги блъскаха, и всички те изглеждаха крайно нетърпеливи да приветстват новодошлия в земите на мъртвите.

— Струва ми се, че тук са дошли някакви хора да те видят — каза Морт и бързо си тръгна. Когато стигна до коридора, душата на Везира започна да пищи…

Изабел стоеше търпеливо до Бинки, който се радваше на късен обед с петстотингодишно дърво бонзай.

— Един по-малко — каза Морт, докато се качваше на седлото. — Хайде. Имам лошо предчувствие за следващия, а нямаме много време.

Албърт се материализира в центъра на Невидимия Университет, всъщност, на същото място, от което беше напуснал света преди някакви си две хиляди години.

Той изръмжа от удоволствие и изтупа няколко песъчинки прах от робата си.

Усети, че го наблюдават; вдигна очи и откри, че се е появил на тоя свят под суровия мраморен поглед на самия себе си.

Намести очилата си и се вгледа неодобрително в бронзовата табелка, завинтена за пиедестала му. Тя гласеше:

Дотук с предсказанията, помисли си той. А ако толкова го ценяха, можеха поне да ангажират някой порядъчен скулптор. Това беше безобразие. Носът беше съвсем сбъркан. А на това крак ли му се вика? Освен това, хората си бяха издълбали имената върху него. Нито пък някой би го видял умрял с такава шапка. Естествено, стига да можеше да направи нещо, въобще нямаше да го видят умрял.