Тери Пратчет - Морт

Албърт се изтупа отново и се огледа критично в огледалото на умивалника.

После каза:

— Шапка. Без шапка. Трябва да има шапка за магьосничеството. По дяволите.

Той се измъкна с трясък от стаята и се върна след трескави петнайсет минути, които включваха една кръгла дупка, изрязана на килима в спалнята на Морт, откачането на сребърната хартия от гърба на огледалото в стаята на Изабел, игла и конен от кутията под мивката в кухнята и няколко свободни пайети, изчегъртани от дъното на сандъка с дрехите. Крайният резултат не беше толкова добър, колкото би му се искало и все гледаше да се килне неестествено над едното око, но беше черна, имаше звезди и луна по себе си, и провъзгласяваше, че собственикът й е, без никакво съмнение, магьосник, макар и може би отчаян.

Почувства се подходящо облечен за пръв път от две хиляди години насам. Това беше смущаващо чувство и го накара да се размисли една секунда, преди да ритне настрани парцаливото чердже до леглото и да използва жезъла, за да начертае кръг на пода.

Когато върхът на жезъла мина, той остави линия от ярка октарина — осмият цвят на спектъра, цветът на магията, пигментът на въображението.

Той отбеляза осем точки по периферията на кръга и ги свърза, за да се образува октограм. Тихо туптене започна да изпълва стаята.

Алберто Малик стъпи на средата и вдигна жезъла над главата си. Усети го как се буди в ръцете му, усети изтръпването от спящата сила, която бавно и нарочно започна да се разгръща, като пробуждаш се тигър. Тя задвижи старя спомени за сила и магия, които забръмчаха из хваналите паяжина тавански помещения на мозъка му. Почувства се жив за пръв път от векове насам.

Облиза устни. Туптенето беше отмряло, оставяйки странна, очакваща тишина.

Малик вдигна глава и извика една-единствена сричка.

Синьо-зелен огън лумна от двата края на жезъла. Потопи октаринов пламък бликнаха от осемте върха на октограмата и обгърнаха магьосника. Всъщност, всичко това не беше необходимо, за да се извърши магията, но магьосниците считат сценичното появяване за много важно…

Както и изчезването. Той изчезна.

Стратохемисферични ветрове брулеха наметалото на Морт.

— Къде отиваме първо? — изкрещя Изабел в ухото му.

— Бес Пеларжик! — извика Морт, а вихърът отнесе думите му.

— Къде е това?

— Ахатовата Империя! Уравновесяващият Континент!

Той посочи надолу.

В момента той не пришпорваше Бинки, знаейки милите, които лежаха пред тях, така че сега големият бял кон се носеше в лек галоп над океана. Изабел погледна надолу към ревящите зелени вълни, увенчани с бяла пяна, и се притисна още по-плътно към Морт.

Морт се взря в масата облаци пред тях, които маркираха далечния континент и устоя на желанието да пришпори Бинки с плоското на сабята. Той никога не беше удрял коня и хич не беше сигурен какво ще се случи, ако го направи. Единственото, което можеше да направи, беше да чака.

Една ръка се появи изпод лакътя му и му подаде сандвич.

— Има шунка или сирене и лютеница — каза тя. — Можеш поне да хапнеш, нищо друго не можеш да направиш.

Морт погледна към мокрия триъгълник и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Някога, извън обсега на часовника, във всеки случай — трябваше му календар, за да го изчисли. Взе сандвича.

— Благодаря — каза той, колкото можа по-мило.

Миниатюрното слънце се търкаляше надолу към хоризонта и влачеше ленивата си дневна светлина след себе си. Облаците напред растяха и се очертаха в розово и оранжево. След известно време той успя да различи по-тъмното петно на земята под тях и тук-там светлините на някой град.

Половин час по-късно той беше сигурен, че вижда отделни постройки. Ахатовата архитектура си падаше по тумбести пирамиди.

Бинки се спусна, докато копитата му не стигнаха едва на няколко стъпки над морето. Морт отново разгледа пясъчния часовник и леко дръпна юздите, за да насочи коня към едно морско пристанище в посока малко по-към Ръба от настоящия им маршрут.

Няколко кораба бяха на котва, предимно крайбрежни търговски кораби с по едно платно. Империята не насърчаваше поданиците си да ходят надалече, та да не би да видят неща, които биха ги обезпокоили. Поради същата причина тя беше вдигнала стена около цялата държава, патрулирана от Божествената Стража, чиято основна функция беше да стъпва тежко върху пръстите на всеки неин жител, който почувстваше, че би искал да излезе навън за пет минути за глътка чист въздух.