Тери Пратчет - Морт

— Аз и не искам. Просто искам да го контролирам достатъчно дълго.

— Сега схващаш бързо, а? Колкото по-дълго го няма господарят, толкова повече ще заприличаш на него. Само че с теб ще бъде по-зле, защото ти ще помниш всичко за това какво е да си човек и…

— Ами ти? — озъби се Морт. — А ти какво можеш да си спомниш от това да си човек? Ако се върнеш обратно там, колко живот ти остава?

— Деветдесет и един дни, три часа и пет минути — незабавно отвърна Албърт. — Аз знаех, че той е по следите ми, разбираш ли? Но тук съм в безопасност, а и той не е чак толкова лош господар. Понякога не знам какво би правил той без мен.

— Да, никой не умира в собственото царство на Смърт. И ти си доволен от това? — попита Морт.

— Аз съм на повече от две хиляди години, наистина съм. Живял съм по-дълго от който и да било на този свят.

Морт поклати глава.

— Не си — каза той. — Просто повече си разтеглил нещата. Тук никой не живее наистина. Времето на това място е просто имитация. То не е истинско. Нищо не се променя. Бих предпочел да умра и да видя какво ще се случи след това, отколкото да прекарам вечността тук.

Албърт замислено пощипна носа си.

— Да, е, ти — може би — съгласи се той, — но аз бях магьосник, нали разбираш. Бях адски добър в тая работа. Вдигнаха ми даже статуя. Но не можеш да изкараш дълго като магьосник, без да си създадеш и някои врагове, така де, онези, които ще… те чакат на Отвъдната Страна. — Той подсмръкна. — Освен това, те не всички имат по два крака. Някои от тях изобщо нямат крака. Нито пък лица. Смъртта не ме плаши. А онова, което идва след това.

— Помогни ми тогава.

— Какво добро ще ми донесе това?

— Един ден може да имаш нужда от приятели на Отвъдната Страна — каза Морт. Той помисли няколко секунди и добави: — На твое място, не би ми навредило да излъскам малко душата си в последната минута. Някои от онези, които те очакват, може и да не го харесат особено.

Албърт потрепери и затвори очи.

— Ти не знаеш за което говориш сега — добави той, с повече чувство, отколкото мисъл за граматиката, — иначе не би казал това. Какво искаш от мен?

Морт му каза.

Албърт се изкиска.

— Само това? Само да променя Реалността? Не можеш. Вече не съществува достатъчно силна магия за това. Великите Магии биха могли да го направят. Нищо друго. И това е всичко, така че, можеш да правиш каквото искаш и ти желая успех.

Изабел се върна, останала малко без дъх, стиснала последния том от живота на Албърт. Албърт отново подсмръкна. Миниатюрната капка на крайчеца на носа му очарова Морт. Тя винаги се канеше а-ха да капне, но никога не се осмеляваше да го направи. Също като него, помисли си той.

— Нищо не можеш да ми направиш с книгата — внимателно каза старият магьосник.

— Нямам такова намерение. Но ми хрумва, че не ставаш могъщ магьосник, като непрекъснато говориш истината. Изабел, прочети на глас какво пише.

— „Албърт го погледна колебливо“ — прочете Изабел.

— Не можеш да вярваш на всичко, което е написано там…

— „… избухна той, знаейки в суровите дълбини на сърцето си, че Морт определено можеше“ — прочете Изабел.

— Престанете!

— „изкрещя той, като се опитваше подсъзнателно да си втълпи знанието, че дори и да не можеше да бъде спряна, може би беше възможно Реалността да бъде забавена малко.“

— КАК?

— „произнесе Морт с оловния глас на Смърт“ — послушно започна Изабел.

— Да, да, добре, няма нужда да си правиш труда да четеш моята част — раздразнено я прекъсна Морт.

— Извиняван, че дишам, тогава.

— НИКОЙ НЕ БИВА ИЗВИНЯВАН ЗА ТОВА, ЧЕ Е ЖИВ И ДИША.

— И не ми говори така, благодаря ти. Мен не можеш ме уплаши — каза тя. Хвърли бърз поглед към книгата, където движещата се линия на написаното я наричаше лъжкиня.

— Кажи ми как, магьоснико — каза Морт.

— Единственото, което ми е останало, е моята магия! — занарежда Албърт.

— Тя не ти трябва, стар скъпернико.

— Не можеш да ме изплашиш, момче…

— ПОГЛЕДНИ МЕ В ЛИЦЕТО И МИ ГО ПОВТОРИ.

Морт властно щракна с пръсти. Изабел отново наведе глава над книгата.

— „Албърт погледна в синия пламък на тези очи и последните останки от съпротивата му се изпариха“ — прочете тя, — „защото той видя не просто Смърт, а Смърт с всичките човешки нюанси на отмъщението, жестокостта и отвращението, и с една ужасна сигурност той разбра, че това е последният шанс, и че Морт ще го изпрати обратно във Времето, ще го преследва до дупка и ще го хване, и ще го достави собственоръчно в мрачните Подземни Измерения, където създания на ужаса ще точка, точка, точка, точка, точка“ — свърши тя. — И половин страница следва само многоточие.