Тери Пратчет - Морт

Тя се обърна и той улови дъх на талк. Седмици наред, но дяволите, седмици.

— Изглеждаш сякаш ти е горещо, Катуел. Нещо не е наред ли?

— Нннее.

— Съжалявам.

Той се окопити. Съсредоточи се върху четката за косата, човече, върху четката.

— Само малко магическо експериментиране, гос’арке. Само изкуствени изгаряния.

— Още ли се движи?

— Страхувам се, че да.

Кели обърна гръб към огледалото. Изражението й беше непоколебимо.

— Имаме ли време?

Това беше нещото, от което той се ужасяваше. Беше направил всичко, което беше по силите му. Бяха се мъчили достатъчно дълго време докато накарат Кралския Астролог да изтрезнее, за да настоят, че утре е единственият възможен ден, в който да се състои церемонията, така че Катуел се беше погрижил тя да започне на първата секунда след полунощ. Безмилостно беше орязал дела на кралската духова музика. Беше насрочил молитвата на Висшия Свещеник към боговете и после я беше редактирал основно; щеше да има разправия, когато боговете откриеха. Церемонията по миропомазването със светите масла беше орязана до бързо топване зад ушите. Скейтбордът беше изобретение, непознато на Диска; ако го имаше, придвижването на Кели между редовете в храма би било противоконституционно бързо. И пак нямаше да е достатъчно бързо. Той се окуражи.

— Струва ми се, че може би не — каза той. — Може да е нещо много скоро.

Видя свирепото й изражение в огледалото.

— Колко скоро?

— Хм. Много.

— Да не се опитваш да кажеш, че може да ни стигне по същото време, когато е церемонията?

— Хм. По-скоро, ъъъм, преди нея — нещастно рече Катуел.

Не се чуваше никакъв друг шум, освен барабаненето от пръстите на Кели върху масичката. Катуел се зачуди дали ще се разреве или ще разбие огледалото. Вместо това тя каза:

— Откъде знаеш?

Той се почуди дали би могъл да се измъкне и да каже нещо като: „Аз съм магьосник, а ние ги разбираме тези неща“, но реши да не го нрави. Последният път, когато го беше казал, тя го заплаши с дръвника.

— Попитах един от стражите за онази кръчма, за която разправяше Морт — каза той. — После изчислих приблизителното разстояние, което тя трябва да измине. Морт каза, че се движи с бавен ход, а мисля, че неговата крачка е около…

— Толкова просто? И не си използвал магия?

— Само здрав разум. В края на краищата той е много по-благонадежден.

Тя посегна и го потупа по ръката.

— Горкичкият ми стар Катуел — рече тя.

— Аз съм само на двайсет години, гос’арке.

Тя се изправи и се приближи до гардеробната си. Едно от нещата, които научаваш, докато си принцеса, е, че винаги си по-стара от всеки един от подчинените си.

— Да, предполагам, че трябва да има такива неща, като млади магьосници — каза тя през рамо. — Само дето хората винаги си мислят за тях като за стари. Чудя се защо е така?

— Неумолимите закони на призванието, гос’арке — каза Катуел, като извърна очи. Чуваше шумоленето на коприната.

— Какво те накара да решиш да станеш магьосник? — Гласът й беше приглушен, така, сякаш си беше сложила нещо на главата.

— Ами, това е работа на закрито без тежък физически труд — отвърна Катуел. — А и предполагам, че съм искал да науча как е устроен светът.

— И успя ли?

— Не — Катуел не беше много добър в общите приказки, иначе никога не би изпуснал съзнанието си чак толкова, че да се осмели да попита: — Какво те накара да решиш да станеш принцеса?

След замислено мълчание, тя каза:

— Бяха го решили вместо мен.

— Извинявай, аз…

— Да си крал е нещо като семейна традиция. Предполагам, че същото е и с магията; сигурно и баща ти е бил магьосник?

Катуел изскърца със зъби.

— Хм. Не — отвърна, — всъщност, не. Съвършено не, на практика.

Знаеше кое ще бъде следващото, което тя ще каже, и ето го, то се появи — неизбежно като залеза, с глас, обагрен от шеговитост и очарование.

— О? Наистина ли е вярно, че на магьосниците не им е позволено да…

— Е, ако това е всичко, аз наистина трябва да тръгвам — високо каза Катуел. — Ако трябвам на някого, следвай само експлозиите. Аз… гннннфх!

Кели беше излязла от стаичката за обличане.

Така, облеклото на жените не беше тема, която занимаваше много Катуел — всъщност, обикновено, когато мислеше за жените, образите в съзнанието му рядко включваха въобще някакви дрехи — но гледката пред него наистина накара дъхът му да спре. Който е да беше дизайнерът на роклята, той не беше знаел кога да спре. Бяха сложили дантела върху коприната и я бяха украсили с черен вермин, после бяха нанизали перли навсякъде, където им се беше сторило празно, бяха бухнали и колосали ръкавите, след което бяха добавили сребърен филигран и най-после отново бяха захванали с коприната.