Тери Пратчет - Морт

Това беше онзи вид гостилница, който няма нужда от меню. Просто поглеждаш престилката на Харга.

И все пак, той трябваше да го признае — този нов готвач като че ли беше далавера. Харга, изключително бдителен по въпроса за собствената си въглехидратна стока, сияеше срещу стаята, пълна с доволни клиенти. А и бърз работник! Всъщност, обезпокоително бърз.

Той почука на отвора.

— Двойно яйце, пържени картофи, боб и тролбургер, без лука — изрецитира той.

— ДОБРЕ.

Няколко секунди по-късно капакът се плъзна нагоре и се появиха две чинии. Харга поклати глава с доволно удивление.

Цяла вечер беше така. Яйцата бяха зачервени и лъскави, бобените зърна блестяха като рубини, а пържените картофи бяха с хрупкавото златно кафяво на загорели тела по скъпи плажове. Последният готвач на Харга беше правил пържените картофи като малки пликчета, пълни с гной.

Харга огледа задименото кафене. Никой не го гледаше. Щеше да стигне до дъното на тая работа. Той отново почука на отвора.

— Сандвич с алигатор — каза той. — И го направи…

Капакът се вдигна. След няколко секунди, колкото да събере достатъчно смелост, Харга надникна под най-горното резенче на дългата ивица пред него. Не казваше, че това е алигатор, но не казваше и че не е. Той отново потропа на отвора.

— Добре — каза той. — Не се оплаквам, само искам да знам как го направи толкова бързо.

— ВРЕМЕТО НЕ Е ВАЖНО.

— Ти го казваш?

— ТОЧНО ТАКА.

Харга реши да не спори.

— Е, справяш се адски добре с работата, момче — каза той.

— КАК СЕ КАЗВА, КОГАТО ТИ Е ТОПЛО И СИ ДОВОЛЕН И ИСКАШ НЕЩАТА ДА ОСТАНАТ ТОЧНО ТАКИВА?

— Предполагам, че му се вика щастие — отвърна Харга.

Вътре, в малката, тясна кухня, напластен с маста на десетилетията, Смърт се въртеше и кръжеше, кълцаше, режеше и летеше. Тенджерката му проблясваше през зловонната пара.

Беше отворил вратата за студения нощен въздух и една дузина котки от околността се бяха вмъкнали вътре, привлечени от съдовете с мляко и месо — някои от най-добрите на Харга, ако можеше да знае — които стратегически бяха разположени на пода. От време на време Смърт спираше работата си и почесваше някоя от тях зад ушите.

— Щастие — каза той, при това озадачен от звука на собствения си глас.

Катуел — магьосник и Кралски Познавач по назначение, се измъкна по последното от стъпалата на кулата и се облегна на стената, докато чакаше сърцето си да спре да блъска.

Всъщност, не беше особено висока, тази кула де, просто беше висока за Сто Лат. По общата си конструкция и вид изглеждаше като стандартния вид кула за затваряне на принцеси в тях; използваше се главно за съхранение на стари мебели.

Както и да е, тя предлагаше ненадминати гледки на града и равнината Сто, което ще рече, че човек можеше да види ужасно много зелки.

Катуел стигна до изпотрошените зъбери най-отгоре на стената и погледна към утринната мараня. Беше, може би, малко по-замъглено от обикновено. Ако се напънеше, можеше да си представи блещукане в небето. Ако наистина напрегнеше въображението си, можеше да чуе бръмчене там някъде над зелевите полета, звук, все едно някой пържеше скакалци. Той потрепери.

Както винаги в такива моменти, ръцете му автоматично потупаха джобовете му, но не намериха там нищо, освен половин пакетче желирани бонбончета, разтопени в лепкава маса, и огризка от ябълка. Нито едно от двете не предлагаше кой знае каква утеха.

Това, което Катуел искаше, беше същото, което всеки нормален магьосник би поискал в такъв момент, а именно — да запали. Би убил за една пура, и би стигнал чак дотам да нанесе телесна повреда за един смачкан фас. Овладя се. Решимостта беше полезна за моралната същност на човека; единственият проблем беше, че тази същност хич не оценяваше жертвите, които той прави за нея. Казваха, че истинският велик магьосник трябва непрекъснато да бъде под напрежение. Катуел успешно би послужил за тетива.

Той обърна гръб на зелевия пейзаж и се упъти надолу по витите стълби към главната част на двореца.

И все пак, каза си той, кампанията явно успяваше. Населението като че ли не се съпротивляваше на факта, че коронация ще има, макар че не беше съвсем наясно за това кой ще бъде коронован. Улиците щяха да бъдат празнично украсени, а Катуел се беше погрижил главният фонтан на градския площад да бъде пуснат и по него да тече ако не вино, то поне сносна бира, направена от цветно зеле. Щеше да има народни танци, та даже ако е необходимо под насочени саби. Щеше да има надбягвания за децата. И говеждо печено. Кралската каляска беше позлатена наново и Катуел беше оптимистично настроен, че хората може и да бъдат убедени да я забележат, когато мине.