Тери Пратчет - Морт

И това време дойде, и Морт стоеше съвсем сам, с изключение на Смърт, който рече:

— Чудесна работа, момче.

А Морт каза:

— МОРТ.

— Морт! Морт! Събуди се!

Морт изплува бавно, като труп в езеро. Бореше се срещу това, стиснал здраво възглавницата си и ужасите на съня, но някой настойчиво го теглеше за ухото.

— Ммммм? — каза той.

— Морт!

— Ккк’ввв?

— Морт, татко!

Той отвори очи и се вгледа с празен поглед в лицето на Изабел. После събитията от предишната нощ го удариха като чорап, пълен с мокър пясък.

Морт пусна крака от леглото, все още обгърнат от остатъците на съня си.

— Да, хубаво — каза той. — Ще ида веднага да го видя.

— Той не е тук! Албърт ще се побърка! — Изабел стоеше до леглото и дърпаше носна кърпичка между ръцете си. — Морт, мислиш ли, че му се е случило нещо лошо?

Той я погледна с празен поглед.

— Не ставай толкова глупава — каза той. — Той е Смърт.

Почеса се. Беше му горещо, сухо и го сърбеше.

— Но той никога не е отсъствал толкова дълго! Дори и когато беше онази голяма чума в Псевдополис! Искам да кажа, той трябва да бъде тук сутрин, за да подреди книгите и да разчете точките на пресичане на орбитите и…

Морт я сграбчи за ръцете.

— Добре, добре — каза той, възможно най-успокояващо. — Сигурен съм, че всичко е наред. Само се успокой, ще ида да проверя… защо си си затворила очите?

— Морт, моля те, облечи си някакви дрехи — каза Изабел със сдържан нисък глас.

Морт погледна надолу.

— Съжалявам — хрисимо рече той, — не знаех… Кой ме е сложил да си легна?

— Аз — отвърна тя. — Но гледах на другата страна.

Морт си нахлузи панталона, намъкна се в ризата си и забърза към кабинета на Смърт, с Изабел по петите. Албърт вече беше там и подскачаше от крак на крак, като патица в тиган. Когато Морт влезе, изражението върху лицето на стареца можеше да се нарече почти благодарност.

Развеселен, Морт видя, че в очите му има сълзи.

— Не е сядано на стола му — захленчи той.

— Извинявай, но това важно ли е? — попита Морт. — Дядо ми не се връщаше вкъщи с дни, ако е имал добра продажба на пазара.

— Но той винаги е тук — каза Албърт. — Всяка сутрин, откакто го познавам, седи тук на бюрото си и работи върху точките на пресичане. Това му е работата. Не би я пропуснал.

— Предполагам, че точките на пресичане могат да се погрижат сами за себе си ден-два — каза Морт.

Охлаждането на температурата му подсказа, че е сбъркал. Той погледна лицата им.

— Не могат ли? — попита той.

Двете глави се заклатиха.

— Ако точките на пресичане не се разчетат правилно, целият Баланс се нарушава — каза Изабел. — Може да стане всичко.

— Той не обясни ли? — попита Албърт.

— Всъщност не. Аз всъщност вършех само практическата част. Той каза, че ще ми обясни за теоретичната част по-късно — рече Морт. Изабел избухна в сълзи.

Албърт взе ръката на Морт и с доста драматично мърдане на веждите посочи, че трябва да поговорят малко насаме в ъгъла. Морт се помъкна с неохота след него.

Старецът затършува из джобовете си и най-после измъкна смачкано пликче.

— Ментово бонбонче? — попита той.

Морт поклати глава.

— Той никога не ти е казвал за точките на пресичане? — попита Албърт.

Морт отново поклати глава. Албърт смукна ментовото си бонбонче; звучеше като тапата във ваната на Бог.

— На колко си години, момче?

— Морт. На шестнайсет.

— Има някои неща, които едно момче трябва да научи преди да стане на шестнайсет — каза Албърт, като погледна през рамо към Изабел, която хълцаше в стола на Смърт.

— О, знам за това. Татко ми разказа всичко за него, когато водехме таргите да се чифтосват. Когато един мъж и една жена…

— Имах предвид за вселената — припряно рече Албърт. — Искам да кажа, мислил ли си някога за това?

— Знам, че Дискът се носи през пространството на гърбовете на четири слона, които стоят на черупката на Великата А’Туин — каза Морт.

— Това е само част от него. Имах предвид цялата вселена от времето и пространството, живота и смъртта, деня и нощта, и всичко останало.

— Не бих казал, че някога съм се замислял за това — каза Морт.

— А! А би трябвало. Работата е в това, че точките на пресичане са част от нея. Те не позволяват на смъртта да излиза от контрол, схващаш ли? Не него, не Смърт. Просто самата смърт. Като, ох… — Албърт се замъчи да намери думите, — като, абе смъртта трябва да настъпва точно в края на живота, ясно ли ти е, а не преди или след това, а точките на пресичане трябва да бъдат разчетени, така че ключовите фигури… ти май не разбираш, а?