Тери Пратчет - Морт

— Дръж свещта както трябва, а? Не искам да остане мазно петно върху живота му.

— А защо не? Той обича мас.

— Престани да се кикотиш, и двамата ще паднем. Я погледни сега това…

— „… Той пълзеше през прашния мрак на Хранилището…“ — зачете Изабел, — „… втренчил поглед в миниатюрното пламъче на свещта високо горе. Да любопитстват, мислеше си той, да си пъхат носа в неща, които не им влизат в работата, малките дяволчета…“

— Морт! Той…

— Мълчи! Чета!

— „… скоро ще сложи край на това. Албърт се примъкна тихо до началото на стълбата, плю си на ръцете и се приготви да бутне. Господарят никога няма да научи; той се държеше странно напоследък, а за всичко беше виновно това момче, и…“

Морт погледна към ужасените очи на Изабел.

После момичето взе книгата от ръката на Морт, протегна я на една ръка разстояние, докато погледът й остана прикован дървено в неговия, и я пусна.

Морт видя как устните й се движат и тогава осъзна, че той също брои под носа си. Три, четири…

Чу се глухо тупване, приглушен вик, после мълчание.

— Мислиш ли, че го уби? — попита Морт след малко.

— Какво, тук? Както и да е, не забелязах ти да имаш някакви по-добри идеи.

— Не, но… той е стар човек, в края на краищата.

— Не, не е — остро каза Изабел и започна да слиза по стълбата.

— Две хиляди години?

— На шейсет и седем и нито ден повече.

— Книгите пишеха…

— Казах ти, тук времето не важи. Не и истинското време. Ти не слушаш ли, момче?

— Морт — каза Морт.

— И престани да ми тъпчеш пръстите, вървя толкова бързо, колкото мога.

— Съжалявам.

— И не го раздавай толкова меко. Имаш ли някаква представа колко е скучно да живееш тук?

— Вероятно не — каза Морт, като продължи с истински копнеж: — Слушал съм за скуката, но никога не съм имал възможност да я опитам.

— Ужасно е.

— Ако става дума за това, вълнението не е чак това, колкото го хвалят.

— Всичко трябва да е по-добро от нея.

От долу се чу пъшкане и после поток от клетви и ругатни.

Изабел се вгледа в мрака.

— Очевидно не съм увредила мускулите му за клетви — каза тя. — Мисля, че не би трябвало да слушам такива думи. Може да се окаже лошо за нравствената ми същност.

Откриха Албърт, строполил се до основата на рафта с книги, да мърмори и да се държи за ръката.

— Няма защо да вдигаш такъв шум — отривисто каза Изабел. — Не си наранен; татко просто не позволява да стават такива неща.

— Защо трябваше да идвате и да правите това? — изпъшка той. — Аз не исках да направя нищо лошо.

— Ти щеше да ни бутнеш от стълбата — рече Морт, докато се опитваше да му помогне да се изправи на крака. — Прочетох го. Изненадан съм, че не използва магия.

Албърт го погледна свирепо.

— О, значи си открил, така ли? — тихо каза той. — Тогава много полза ще ти донесе това. Нямаш право да ходиш и да надничаш.

Той се изправи с мъка на крака, бутна настрани ръката на Морт и се запрепъва обратно през смълчаните лавици.

— Не, чакай! — извика Морт. — Нуждая се от помощта ти!

— Е, разбира се — рече Албърт през рамо. — Има логика, нали така? Помислил си си, ще ида ей тъй да позяпам нечий личен живот, после ще го пусна върху главата му и най-накрая ще го помоля да ми помогне.

— Аз само исках да разбера дали ти си наистина ти — каза Морт, докато тичаше след него.

— Аз съм. Всеки е.

— Но ако ти не ми помогнеш, ще се случи нещо ужасно! Нали знаеш, тази принцеса и тя…

— Ужасни неща се случват непрекъснато, момче…

— … Морт…

— … и никой не очаква от мен да направя каквото и да било за това.

— Но ти си бил най-великият!

Албърт спря за един миг, но не погледна назад.

— Бях най-великият, бях най-великият. И да не си посмял да ми се подмазваш. Аз не се поддавам на това.

— Те имат твои статуи и всичко останало — каза Морт, като се мъчеше да не се прозине.

— Значи са станали още по-глупави — Албърт стигна в подножието на стъпалата, които водеха в същинската библиотека, изтрополи нагоре по тях и се изправи, силуетът му очертан на фона на светлината от свещите в библиотеката.

— Искаш да кажеш, че няма да помогнеш? — попита Морт. — Не, даже и да можеш?

— Брано, заслужаваш похвала! — изръмжа Алберт. — И няма смисъл да си мислиш, че можеш да събудиш по-добрата ми същност под тая загрубяла външност — добави той, — защото вътрешността ми също е адски добре загрубяла.

Те го чуха как преминава пода на библиотеката все едно го беше яд на него, и затръшна вратата след себе си.