Тери Пратчет - Морт

— Нали разбирате — учтиво каза Кийбъл, като остави химикалката и събра длани, — много, много рядко се налага да търся нова кариера за… как се казваше още веднъж?

— АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ.

— О, да. Какво точно е това?

На Смърт му беше дошло до гуша.

— ЕТО ТОВА — каза той.

За един миг, само за един миг, Господин Кийбъл го видя ясно. Лицето му стана почти толкова бледо, колкото и това на Смърт. Ръцете му заподскачаха конвулсивно. Сърцето му се запъна.

Смърт го наблюдаваше с мил интерес, после измъкна един пясъчен часовник от дълбините на робата си, вдигна го на светлината и го разгледа критично.

— СПОКОЙНО — каза той, — ИМАШ ОЩЕ ДОСТА ГОДИНИ.

— Бббббббб…

— МОГА ДА ТИ КАЖА КОЛКО ТОЧНО, АКО ИСКАШ.

Кийбъл, борейки се за дъх, успя да поклати глава.

— ТОГАВА ИСКАШ ЛИ ДА ТИ ДОНЕСА ЧАША ВОДА?

— ннН… ннН.

Звънецът на магазина издрънча. Кийбъл завъртя очи. Смърт реши, че дължи нещо на човека. Не биваше да се допуска да губи клиентела, което явно беше нещо, високо ценено от хората.

Той отмести настрана мънистената завеса и излезе важно в магазина отвън, където една дребна дебела жена, която приличаше по-скоро на сърдит самун хляб, биеше по тезгяха е някаква риба.

— За оная работа като готвач в Университета — каза тя. — Вие ми казахте, че е добра работа, а то си е чист позор, номерата, дето ги играят студентите, и аз настоявам… искам вие… аз не съм…

Гласът й заглъхна.

— Ей — рече тя, но си личеше, че това не и харесва много, — ама ти не си Кийбъл, нали?

Смърт се облещи срещу нея. Никога по-рано не му се беше случвало да си има работа с недоволен клиент. Не знаеше какво да нрави. Най-накрая се предаде.

— ДА ТЕ НЯМА, ТИ ЧЕРНА, СРЕДНОЩНА ВЕЩИЦЕ — каза той.

Малките очи на готвачката се свиха.

— На кого викаш среднощна вещица, ти бе? — обвинително каза тя и отново удари с юмрук по тезгяха. — Погледни това. Снощи си ми беше грейката, а днес сутринта е риба. Тебе питам.

— ВСИЧКИ ДЕМОНИ ОТ АДА ДА РАЗКЪСАТ ДУХА ТИ, АКО НЕ ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТОЗИ МАГАЗИН НАЧАСА — опита Смърт.

— За това не знам, но какво ще кажеш за грейката ми? Там горе не е място за почтена жена, те се опитаха да…

— АКО БЛАГОВОЛИШ ДА СИ ОТИДЕШ — отчаяно заговори Смърт, — ЩЕ ТИ ДАМ ПАРИ.

— Колко? — попита готвачката, със скорост, която би изпреварила нападаща гърмяща змия и би изненадала гадно дори и светкавица.

Смърт извади кесията си и натрупа една купчина зеленясали и потъмнели монети на тезгяха. Тя ги изгледа с дълбоко подозрение.

— А СЕГА НАПУСНИ НА МИГА — каза Смърт и добави: — ПРЕДИ СУХИТЕ ВЕТРОВЕ НА ВЕЧНОСТТА ДА СА ОПЪРЛИЛИ НЕНУЖНИЯ ТИ ТРУП.

— Съпругът ми ще разбере за това — мрачно каза готвачката, докато излизаше от магазина. На Смърт му се стори, че нито една негова заплаха не би могла по никакъв начин да бъде толкова ужасна.

Той мина отново през завесата. Кийбъл, все още отпуснат на стола си, издаде някакво сподавено гъргорене.

— Истина е било! — каза той. — А аз си помислих, че си бил кошмар!

— БИХ МОГЪЛ ДА СЕ ОБИДЯ ОТ ТОВА — каза Смърт.

— Ти наистина си Смърт? — попита Кийбъл.

— ДА.

— Защо не каза?

— ХОРАТА ОБИКНОВЕНО ПРЕДПОЧИТАТ ДА НЕ ГО ПРАВЯ.

Кийбъл зарови сред документите си, като се кикотеше истерично.

— И искаш да правиш нещо друго? — попита той. — Да прибираш зъбчетата изпод възглавниците на децата? Или да ги приспиваш, като им хвърляш прашец в очите? Да станеш воден дух?

— НЕ СТАВАЙ ГЛУПАВ. АЗ ПРОСТО… ЧУВСТВАМ, ЧЕ ИСКАМ ПРОМЯНА.

Бясното ровене на Кийбъл най-после откри документа, който търсеше. Той се изхили маниакално и го ръгна в ръцете на Смърт.

Смърт го прочете.

— ТОВА Е РАБОТА? ПЛАЩА СЕ НА ХОРА ДА ПРАВЯТ ТОВА?

— Да, да, иди го виж, ти си точно този, който трябва. Само не му казвай, че аз съм те изпратил.

Бинки се движеше в стабилен галоп през нощта, а Дискът се разгъваше далече долу под копитата му. Сега Морт откри, че сабята може да стигне по-далече, отколкото си беше мислил — стигаше чак до звездите, и той замахна с нея през дълбините на пространството и в сърцето на едно жълто джудже, което доста задоволително се превърна в нова звезда. Той се изправи на седлото, завъртя острието около главата си и се засмя, когато синият пламък се разнесе през небето, оставяйки следа от тъмнина и жарава.

И не спря. Морт се заопъва, когато сабята разсече хоризонта, като смля планините, пресуши моретата, превърна зелените гори в прахан и пепел. Зад гърба си чу гласове, а когато се обърна отчаяно — и кратките писъци на приятели и роднини. Прашни бури се завиха от мъртвата земя, когато той се опита да отпусне собствената си хватка, но сабята гореше леденостудена в ръката му и продължаваше да го влачи в някакъв танц, който нямаше да свърши, докато има още нещо живо.