Тери Пратчет - Морт

— Е — несигурно каза Морт.

— А ти какво очакваше? — сряза го Изабел. — Него не го е грижа за никой друг, освен за татко.

— А аз просто си помислих, че някой като него ще може да помогне, ако му обясня както трябва — каза Морт. Той грохна. Приливът от енергия, който го беше движил през дългата нощ, се беше изпарил, изпълвайки съзнанието му с олово. — Знаеш ли, че той е бил известен магьосник?

— Това не означава нищо, не е задължително магьосниците да са добри. Не се бъркай в работите на магьосниците, защото един отказ често обижда, бях го прочела някъде. — Изабел пристъпи по-близо до Морт и се вгледа загрижено в него. — Изглеждаш като нещо, останало в чинията — каза тя.

— Добре съм — каза Морт, докато се изкачваше тежко по стълбите и влезе в драскащите сенки на библиотеката.

— Не си. Добре ще ти се отрази един хубав сън, момчето ми.

— М’р — промърмори Морт.

Усети как Изабел преметна ръката му върху рамото си. Стените се движеха плавно, дори собственият му глас идваше от много, много далеч, а той неясно почувства колко хубаво би било да се изтегне върху хубава, каменна плоча и да заспи завинаги.

Смърт ще се върне скоро, каза си той, и усещаше как помагат на безволевото му тяло през коридорите. Нищо не можеше да направи, ще трябва да каже на Смърт. Той не беше чак толкова лоша стара пръчка. Смърт ще помогне; единственото, което трябваше да направи, беше да обясни нещата. И тогава ще може да престане с целия този тормоз и ще засп…

— А какъв беше предишният ви пост?

— МОЛЯ?

— С какво си изкарвахте хляба? — попита слабият млад мъж зад бюрото.

Фигурата срещу него се размърда неудобно.

— ВЪВЕЖДАХ ДУШИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ. АЗ БЯХ КРАЯТ НА ВСИЧКИ НАДЕЖДИ. АЗ БЯХ ПОСЛЕДНАТА РЕАЛНОСТ. БЯХ УБИЕЦЪТ, СРЕЩУ КОГОТО НИКОЯ КЛЮЧАЛКА НЕ ДЪРЖИ.

— Да, разбрах ви, но имате ли някакви по-конкретни умения?

Смърт помисли.

— ПРЕДПОЛАГАМ ИЗВЕСТНИ ПОЗНАНИЯ НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ ОРЪДИЯ? — опита той след малко.

Младият мъж твърдо поклати глава.

— НЕ?

— Това е град, господин… — той погледна надолу и още веднъж изпита леко безпокойство, което обаче не можеше да определи точно, — господин… господин… господине, и полетата малко не ни достигат.

Той остави химикалката си и се усмихна с такава усмивка, която говореше, че го е научил от книга.

Анкх-Морпорк не беше достатъчно напреднал, за да притежава трудова борса. Хората се хващаха на работа, защото бащите им освобождаваха място за тях, или пък защото природният им талант им откриваше такава ниша, или пък от дума на дума. Но имаше недостиг на прислужници и черноработници, а и с разрастването на търговските части на града, слабият млад мъж — някой си господин Лиона Кийбъл — беше измислил професията на брокер по заетостта и, точно в този момент, си мислеше, че тя хич не е лека.

— Скъпи ми господин… — той хвърли поглед надолу, — господине, при нас в града идват много хора отвън, защото, уви, те вярват, че тук животът е по-богат. Моля да ме извините, че го казвам, но ми приличате на джентълмен, изпаднал в беда. Бих си помислил, че вие ще предпочетете нещо по-изискано от… — той отново хвърли поглед надолу и се намръщи, — някаква хубава работа с котки или китки.

— СЪЖАЛЯВАМ. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА.

— Можете ли да свирите на някакъв инструмент?

— НЕ.

— Разбирате ли от дърводелство?

— НЕ ЗНАМ, НИКОГА НЕ СЪМ ОПИТВАЛ — Смърт заби поглед в краката си. Започваше да се чувства дълбоко засрамен.

Кийбъл запрелиства хартията по бюрото си и въздъхна.

— МОГА ДА ВЪРВЯ ПРЕЗ СТЕНИ — осмели се да каже Смърт, давайки си сметка, че разговорът е стигнал до задънена улица.

Кийбъл вдигна поглед оживен.

— Бих искал да видя това — рече той. — Това може да се окаже добра квалификация.

— ДОБРЕ.

Смърт отмести стола и се запъти уверено към най-близката стена.

— УХ!

Кийбъл го гледаше с очакване.

— Давай, де — рече той.

— ХМ. ТОВА Е ОБИКНОВЕНА СТЕНА, НАЛИ?

— Предполагам. Не съм специалист.

— КАТО ЧЕ ЛИ СЪМ ИЗПРАВЕН ПРЕД ОПРЕДЕЛЕНИ ТРУДНОСТИ.

— Така изглежда.

— КАК СЕ НАРИЧА ЧУВСТВОТО, ЧЕ СИ МНОГО МАЛЪК И ЧЕ ТИ Е МНОГО ГОРЕЩО?

Кийбъл премяташе химикалка.

— Нищожество?

— ЗАПОЧВА С П?

— Притеснение?

— Да — каза Смърт, — ИСКАМ ДА КАЖА, ДА.

— Изглежда, че не притежавате абсолютно никакво полезно умение или талант — каза той. — Замисляли ли сте се да станете учител?

Лицето на Смърт представляваше маска на ужас. Е, то винаги си беше маска на ужас, но този път беше нарочно.