Тери Пратчет - Морт

— Ще спасим живота на някой — каза той. — Всъщност, на една принцеса.

Изабел се очарова на мига.

— Истинска принцеса? Искам да кажа, тя може ли да усети граховото зърно през една дузина матраци?

— Може ли…? — Морт почувства как едно дребно безпокойство изчезва. — О, да. Аз си мислех, че Албърт е разбрал погрешно.

— Ти влюбен ли си в нея?

Морт се спря между рафтовете, долавяйки трескавото тихо скърцане между кориците на книгите.

— Трудно е да кажа със сигурност — отвърна той. — Така ли изглеждам?

— Изглеждаш малко развълнуван. А тя какво чувства към теб?

— Не знам.

— А! — възкликна Изабел свойски, с тона на експерт. — Несподелената любов с най-лошата възможност. Но може би не е добра идея да тръгнеш да пиеш отрова или да се самоубиваш — замислено добави тя. — Какво правим тук? Искаш ли да намерим книгата й и да видим дали ще се омъжи за теб?

— Чел съм я и тя е мъртва — каза Морт. — Но само технически. Имам предвид, не е умряла наистина.

— Хубаво, иначе това щеше да е некромантия. Какво търсим?

— Биографията на Албърт.

— Защо? Не бих казала, че той има такава.

— Всеки има.

— Е, ами той не обича хората да му задават лични въпроси. Веднъж я търсих и не можах да я намеря. Албърт сам по себе си не е нещо чак толкова важно. Защо е толкова интересен? — Изабел запали няколко свещи от тази в ръката й и изпълни библиотеката с танцуващи сенки.

— Имам нужда от могъщ магьосник и мисля, че той е точно такъв.

— Какво, Албърт?

— Да. Само че ние търсим Алберто Малик. Той е на повече от две хиляди години, струва ми се.

— Какво, Албърт?

— Да. Албърт.

— Той никога не носи магьосническа шапка — каза Изабел със съмнение в гласа.

— Изгубил я е. Както и да е, шапката не е задължителна. Откъде ще започнем да търсим?

— Ами, ако си сигурен… предполагам, от Хранилището. Там татко слага всички биографии, които са на повече от петстотин години. Насам.

Изабел го поведе покрай шепнещите рафтове към една врата в глухия коридор. Тя се отвори доста трудно и стонът на пантите отекна из библиотеката; за един миг Морт си въобрази, че внезапно всички книги спряха работата си, само за да го чуят.

Стъпала водеха надолу в кадифения мрак. Беше пълно с паяжини и прах, а въздухът миришеше така, сякаш е бил заключен в пирамида от хиляда години.

— Хората не слизат много често тук долу — каза Изабел. — Аз ще водя.

Морт почувства, че й дължи нещо.

— Трябва да кажа — рече той, — че си желязна.

— Искаш да кажеш червена, яка и безформена? Ти наистина знаеш как да говориш на едно момиче, момчето ми.

— Морт — автоматично каза Морт.

Хранилището беше тъмно и тихо като пещера дълбоко под земята. Лавиците бяха на толкова малко разстояние една от друга, че то едва стигаше за един човек да мине между тях, и се извисяваха доста над купола на светлината от свещта. Бяха особено зловещи, защото бяха неми. Нямаше повече животи, които да пишат; книгите спяха. Но Морт чувстваше, че те спят като котки — с едното око отворено. Съзнанието им беше будно.

— Веднъж слизах тук — каза Изабел, шепнешком. — Ако стигнеш достатъчно далеч по рафтовете, книгите свършват и почват глинени плочки, каменни блокове, животински кожи и всякакви, дето са се казвали Ъг или Зог.

Тишината беше почти осезаема. Морт усещаше как книгите ги наблюдават, докато бродят из горещите, смълчани коридори. Всеки, който някога е живял, беше тук някъде, та чак до първите хора, които боговете са изпекли от кал или каквото беше там. Те не точно го отхвърляха, просто се чудеха защо е тук.

— Мина ли покрай Ъг и Зог? — изсъска той. — Много хора биха проявили интерес да разберат какво има там.

— Изплаших се. Пътят е дълъг, а аз нямах достатъчно свещи.

— Жалко.

Изабел спря толкова рязко, че Морт се блъсна в гърба й.

— Това би трябвало да е мястото, което търсим — каза тя, — сега какво?

Морт се взря в избелелите имена по кориците.

— Като че ли няма никакъв ред в подредбата им! — простена той.

Погледнаха нагоре. Тръгнаха по няколко странични алеи. Извадиха напосоки няколко книги от най-долните лавици, като вдигнаха облаци прах.

— Това е глупаво — най-сетне каза Морт. — Тук има милиони животи. Шансовете да намерим неговия са по-малки и от…

Изабел сложи ръка на устата му.

— Слушай!

Морт смотолеви нещо през пръстите й и после разбра съобщението. Той наостри уши, като се стараеше да чуе нещо над тежкото съскане на абсолютната тишина.

И тогава го откри. Леко, раздразнено драскане. Високо, високо над главите им, някъде в непроницаемата тъмнина на камарата рафтове, един живот още се пишеше.