Тери Пратчет - Морт

— ДВАЙСЕТ И ТРИМА, ЗА ДА БЪДЕМ ТОЧНИ.

— Много ли е късно да кажа, че съжалявам?

— ТЕЗИ НЕЩА НЕ МЕ ЗАСЯГАТ. А СЕГА ХВЪРЛЯЙ ЗАРОВЕТЕ.

Уа стисна очи и пусна заровете на земята, твърде изнервен, дори за да се опита да направи специалното хвърляне, при което перваше и извърташе заровете. Продължи да стиска очи.

— ВСИЧКИТЕ СА ОСМИЦИ. Е, ЗНАЧИ НЕ БИЛО ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?

Уа припадна.

Смърт сви рамене и отмина, като се спря само, за да почеше зад ушите една улична котка, която случайно минаваше оттам. Затананика си нещо. Не знаеше какво го е прихванало, но това му доставяше удоволствие.

— Ти не можеше да бъдеш сигурен, че ще стане!

Катуел разпери ръце в помирителен жест.

— Е, не — съгласи се той, — но си помислих: „Какво имам да губя?“ — Той отстъпи назад.

— Какво имаш ти да губиш? — извика Морт.

Той пристъпи напред и измъкна стрелата от една от подпорите в леглото на принцесата.

— Нали няма да ми кажеш, че това е минало през мен? — отяде се той.

— Гледах много внимателно — каза Катуел.

— И аз я видях — рече Кели. — Беше ужасно. Излезе точно оттам, където ти е сърцето.

— И те видях да минаваш през каменна колона — каза Катуел.

— А пък аз те видях да яздиш през прозореца.

— Да, но това беше по работа — заяви Морт, като размаха ръце във въздуха. — Това не беше като всеки ден, беше различно. И…

Той млъкна.

— Начинът, по който ме гледате — рече той. — Те ме гледаха по същия начин в кръчмата онази вечер. Какво има?

— Ами… ти махна с ръка точно през подпората на кревата — слабо каза Кели.

Морт се вгледа в ръката си, после почука по дървото.

— Виждате ли? — попита той. — Твърдо. Твърда ръка, твърдо дърво.

— Ти каза, че хората те гледали в някаква кръчма? — рече Катуел. — Какво си направил там? През стената ли мина?

— Не! Искам да кажа, не, просто изпих онази напитка, мисля, че се казваше боя…

— Боя?

— Да. Има вкус на развалени ябълки. Човек би си помислил, че е някакъв вид отрова, по начина, по който ме гледаха.

— И колко изпи от нея? — попита Катуел.

— Една халба, може би, наистина не обърнах много внимание…

— А не знаеше ли, че боята е най-силното алкохолно питие оттук до Планините Рамтоп? — попита магьосникът.

— Не. Никой не ми каза — отвърна Морт. — Това какво общо има с…

— Не — каза Катуел, бавно. — Не си знаел. Хмм. Това говори нещо, нали?

— Това има ли нещо общо със спасяването на принцесата?

— Вероятно не. Но бих искал да си погледна книгите, обаче.

— В такъв случай не е важно — отсече Морт.

Той се обърна към Кели, която го гледаше с леки наченки на възхищение.

— Мисля, че мога да помогна — каза той. — Мисля, че мога да хвана могъща магия. Магията ще задържи купола, нали така, Катуел?

— Моята магия няма да може. Трябва да бъде доста силно нещо, а даже и тогава не съм сигурен. Реалността е по-жилава, отколкото…

— Аз ще тръгвам — каза Морт. — До утре — сбогом!

— То е утре — изтъкна Кели.

Морт леко изпусна въздуха.

— Добре, до довечера тогава — рече той, малко раздразнено, и добави: — Аз ще поемам!

— Какво ще поемеш?

— Така говорят героите — мило каза Катуел. — Той нищо не може да направи за това. — Морт се начумери срещу него, усмихна се храбро на Кели и излезе от стаята.

— Можеше да отвори вратата — рече тя, след като той вече си беше отишъл.

— Мисля, че беше малко притеснен — каза Катуел. — Всички минаваме през това.

— Какво, минаваме през нещата?

— Фигуративно казано. Във всеки случай, влизаме в тях.

— Ще поспя малко — каза Кели. — Дори и мъртвите имат нужда от малко почивка. Катуел, престани да си играеш с този арбалет, моля те. Сигурна съм, че не подобава на един магьосник да стои сам в будоара на дама.

— Хмм? Но аз не съм сам, нали така? Ти си тук.

— Точно това — каза тя, — е проблемът, нали?

— О. Да. Съжалявам. Хм. Ще те видя утре сутринта тогава.

— Лека нощ, Катуел. Затвори вратата след теб.

Слънцето се влачеше над хоризонта, твърдо решило да успее, и започна да се издига.

Но щеше да мине известно време преди бавната му светлина да се претърколи през спящия Диск, подкарала нощта пред себе си; така че нощните сенки все още владееха града.

Сега те се скупчиха около „Поправения Барабан“ на Улица Филигранна — най-първата сред градските кръчми. Тя се славеше не с бирата си, която приличаше на девича вода и имаше вкус на акумулаторна киселина, а с клиентелата си. Говореше се, че ако поседиш достатъчно дълго в „Барабана“, рано или късно, все някой от по-главните герои на Диска ще ти открадне коня.