Тери Пратчет - Морт

Един глас зад гърба му каза тихо:

— ТОВА Е КЕФ. ДА ПИЕШ ПРЕКАЛЕНО Е КЕФ. НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ. ТОЙ ИЗПИТВА КЕФ. ТОВА Е НЯКАКЪВ КЕФ:

— КАКЪВ КЕФ.

Зад Смърт малкото домашно блатно драконче на Патриция се държеше мрачно за кокалестите хълбоци и си мислеше: стражи или не, следващия път, когато минем покрай отворен прозорец, ще избягам като попарен.

Кели скочи в леглото.

— Да не си направил и крачка повече! — каза тя. — Стража!

— Не можахме да го спрем — каза първият страж, като подаде срамежливо глава през рамката на вратата.

— Той просто се втурна вътре… — каза вторият страж, от другата страна на вратата.

— А магьосникът каза, че всичко е наред, и ни казаха, че всички трябва да го слушат, защото…

— Добре, добре. Тука човек могат да го убият — сприхаво рече Кели и остави арбалета обратно на масичката до леглото си, без, за жалост, да пусне предпазителя.

Чу се щракване, изпукването на сухожилие о метал, свистене на въздух, пъшкане. Пъшкането дойде от Катуел. Морт се завъртя към него.

— Добре ли си? — попита той. — Удари ли те?

— Не — отвърна магьосникът, едва-едва. — Не, не можа. Как се чувстваш?

— Малко изморен. Защо?

— О, нищо. Нищо. Никакви течения никъде? Никакви леки изтичащи чувства?

— Не. Защо?

— О, нищо, нищо.

Катуел се обърна и огледа щателно стената зад Морт.

— На мъртвите не им ли е позволено малко спокойствие? — горчиво попита Кели. — Аз пък си мислех, че единственото нещо, за което можеш да бъдеш сигурен, когато умреш, е спокойният сън през нощта. — Тя изглеждаше така, сякаш е плакала. С проницателност, която го изненада, Морт осъзна, че тя знае това и че то я ядосва даже още повече от преди.

— Това не е справедливо наистина — рече той. — Аз дойдох да помогна. Не е ли така, Катуел?

— Хмм? — рече Катуел, който беше открил стрелата от арбалета, забита в мазилката, и я разглеждаше с дълбоко подозрение. — О, да. Наистина. Няма да стане, обаче. Извинете, случайно някой да има някакъв канап?

— Помощ? — отяде се Кели. — Помощ? Ако не беше ти…

— Вече щеше да си мъртва — рече Морт. Тя го погледна с отворена уста.

— Не бих могла да знам за това, обаче — каза тя. — Това е най-лошото.

— Мисля, че вие двамата е най-добре да си вървите — обърна се Катуел към стражите, които се опитваха да бъдат незабележими. — Но ще задържа това копие, ако обичаш. Благодаря ти.

— Чуй — рече Морт. — Отвън имам кон. Ще се изненадаш. Мога да те заведа навсякъде. Няма нужда да седиш тук и да чакаш.

— Ти не знаеш много за монархията, нали — отбеляза Кели.

— Хм. Не?

— Тя иска да каже, че е по-добре да си мъртва кралица в собствения си дворец, отколкото жив простосмъртен някъде другаде — каза Катуел, който беше забил копието до стрелата в стената и се опитваше да се прицели по него. — Както и да е, няма да стане. Куполът не е центриран върху двореца, а върху нея.

— Върху кого? — попита Кели. Гласът й би могъл да държи мляко цял месец студено.

— Върху Нейно Височество — автоматично каза Катуел, примижал по дължината на копието.

— Не го забравяй.

— Аз няма да го забравя, но не е в това работата — отвърна магьосникът. Той измъкна стрелата от мазилката и изпробва острието с пръст.

— Но ако останеш тук, ще умреш! — каза Морт.

— Тогава ще трябва да покажа на Диска как умира една кралица — рече Кели, с изражение толкова гордо, колкото беше възможно в розовата й плетена пижама.

Морт седна на крайчеца на леглото, хванал главата си в ръце.

— Знам как може да умре една кралица — промърмори той. — Умира точно като всички останали хора. А някои от нас биха предпочели да не го видят.

— Извинете, просто искам да погледна този арбалет — приказливо рече Катуел и се пресегна през тях. — Не ми обръщайте внимание.

— Ще ида гордо да срещна съдбата си — каза Кели, но в гласа й проблесна съвсем лека неувереност.

— Не, няма да го направиш. Искам да кажа, знам за какво говоря. Повярвай ми. В това няма нищо гордо. Просто умираш.

— Да, но въпросът е как го правиш. Аз ще умра величаво, като Кралица Езериел.

Морт сбърчи чело. За него историята беше затворена книга.

— Коя е тя?

— Живяла е в Клач, имала е много любовници и е седяла върху змия — каза Катуел, който навиваше арбалета.

— Тя е искала да го направи. Нейната любов е била отхвърлена!

— Единственото, което си спомням, е, че се е къпела в магарешко мляко. Смешна работа е това историята — умозрително рече Катуел. — Ставаш кралица, властваш трийсет години, създаваш закони, обявяваш войни на хората, а накрая единственото нещо, с което те запомнят, е, че си миришела на кисело мляко и че си била ухапана по…