Тери Пратчет - Морт

За щастие Катуел имаше цензурирано издание, като някои от по-тежките страници бяха затегнати със скоби (макар че в някои тихи нощи той чуваше прикованите думи да скърцат сърдито в затвора си, като паяк, затворен в кибритена кутия; всеки, който някога е сядал до някой с уокмен на ушите, би могъл да си представи точно какъв звук издаваха те).

— Това е — рече Катуел. — Тук се казва, че дори и боговете…

— Виждал съм го и по-рано!

— Какво?

Морт посочи с треперещ пръст към книгата.

— Него!

Катуел го изгледа странно и обърна на лявата страница. Там имаше рисунка на възрастен магьосник с книга и свещ в ръка в позата на почти пределно достойнство.

— Това не е част от магията — раздразнено каза той, — това е просто авторът.

— Какво пише под картинката?

— Ъ. Пише: „Аку таази Книгъъ ви е хъресъла, можете да намерити и друуги Заглаавийъ от…“

— Не, исках да кажа точно под картинката!

— А, това е лесно. Това е самият Малик. Всеки магьосник го познава. Искам да кажа, той е създал Университета. — Катуел се изкиска. — В главната зала има една негова известна статуя и веднъж по време на Дрипава Седмица се покатерих на нея и сложих…

Морт се втренчи в картинката.

— Кажи ми — тихо рече той, — статуята имаше ли капка на края на носа?

— Не бих казал — отвърна Катуел. — Беше мрамор. Но не разбирам защо се вълнуваш толкова. Много хора знаят как е изглеждал. Той е известен.

— Той е живял много отдавна, нали така?

— Преди две хиляди години, струва ми се. Виж какво, не знам защо…

— Обзалагам се, обаче, че той не е умрял — каза Морт. — Обзалагам се, че един ден той просто е изчезнал. Така ли е?

За един миг Катуел мълчеше.

— Странно, че го казваш — бавно рече той. — Имаше една легенда, която съм чувал. Той правел някои странни неща, така казват. Казват, че той се издухал в Подземните Измерения, докато се опитвал да извърши Ритуала на АшкЕнт назад. Единственото, което намерили, била шапката му. Трагично, наистина. Целият град да бъде в траур един ден само заради една шапка. Не е била даже и особено хубава шапка — имало е следи от изгоряло по нея.

— Алберто Малик — рече Морт, почти на себе си. — Ама ха! Я виж ти!

Той забарабани с пръсти по масата, макар че звукът беше изненадващо приглушен.

— Съжалявам — каза Катуел. — Не мога да им хвана чалъма и на тези сандвичи, с петмеза.

— Мисля, че преградата се движи с бавен ход — рече Морт, като разсеяно си облизваше пръстите. — Не можеш ли да я спреш с магия?

Катуел поклати глава.

— Не и аз. Ще ме размаже на пихтия — весело рече той.

— А какво ще стане с теб, когато пристигне тогава?

— О, ще се върна да живея на Уол Стрийт. Искам да кажа, въобще няма да съм я напускал. Всичко това няма да се е случвало. Жалко, обаче. Кухнята тук е много хубава, а и ме перат безплатно. Между другото, колко далече каза, че е?

— На около двайсет мили, струва ми се.

Катуел отправи очи към небето и замърда с устни. Най-после той каза:

— Това ще рече, че ще пристигне утре през нощта, тъкмо навреме за коронацията.

— Чия?

— Нейната.

— Но тя вече е кралица, нали така?

— Донякъде, но официално тя не е кралица, докато не я коронясат. — Катуел се ухили, лицето му — сянка на светлината от свещта, и добави: — Ако искаш да го обясниш по друг начин, тогава то е като разликата между това да спреш да живееш и да бъдеш мъртъв.

Двайсет минути по-рано Морт се чувстваше толкова уморен, че можеше да пусне корени. Сега усещаше как кръвта му кипи. Това беше онази среднощна, неистова енергия, за която човек знае, че ще си плати някъде около утре по обед, но сега-засега той чувстваше, че трябва да направи нещо, иначе мускулите му ще се откъснат от толкова жизненост.

— Искам да я видя — каза той. — Щом ти не можеш да направиш нищо, тогава може да има нещо, което аз мога да направя.

— Пред стаята й има стражи — каза Катуел. — Споменавам го само като факт. И за миг даже не си представям, че те имат каквото и да било значение.

В Анкх-Морпорк беше полунощ, но в големия град — близнак единствената разлика между деня и нощта беше, ами, че беше по-тъмно. Пазарите бяха претъпкани, зяпачите си стояха още здраво скупчени около бардаците, заелите второто място във вечните византийски борби на бандите в града се носеха безмълвно надолу по ледените води на реката с оловни тежести, вързани за краката им, търговци на най-различни незаконни и дори нелогични удоволствия въртяха страничния си бизнес, крадците крадяха, ножовете отразяваха звездната светлина по алеите, астролозите започваха работата си за деня, а в Сенките един нощен страж, който се беше изгубил, удари камбаната си и извика: