Тери Пратчет - Морт

„Тя те е виждала само веднъж, глупак такъв. Защо трябва да я е грижа за теб?“

„Да, но именно аз й спасих живота…“

„Това означава, че той принадлежи на нея. Не на теб. Освен това той е магьосник.“

„Е, и какво от това? Магьосниците не могат да… да излизат с момичета, те са целибрати…“

„Целибрати?“

„Не се предполага да, нали знаеш, такова…“

„Какво, никога никакво… такова, де?“ — рече вътрешният глас и звучеше така, сякаш се хилеше.

„Предполага се, че вреди на магията“ — горчиво си мислеше Морт.

„Странно място да се държи магията“.

Морт беше шокиран.

— Ти кой си? — попита той.

„Аз съм ти, Морт. Вътрешното ти Аз.“

„Е, предпочитам да изляза от главата си тогава, и без това е достатъчно препълнено тук с мен“.

„Става“ — каза гласът, — „аз само се опитвах да помогна. Но запомни, че ако някога имаш нужда от себе си, винаги си тук.“

Гласът заглъхна.

Е, помисли си Морт горчиво — това май бях аз. Аз съм единственият, който ми вика Морт.

Шокът от това откритие засенчи факта, че докато Морт се беше уединил в този монолог, той беше преминал на коня си точно през портите на двореца. Естествено, хора прекосяваха портите на двореца всеки ден, но за повечето от тях беше необходимо те първо да бъдат отворени.

Стражите от другата страна се бяха вцепенили от ужас, тъй като си мислеха, че са видели призрак. Биха се изплашили далеч повече, ако знаеха, че със сигурност точно призрак е нещото, което не са видели.

Стражът пред вратите на голямата зала също го беше видял, но той има времето да събере кураж, или поне това, което беше останало от него, и да вдигне копие, когато Бинки препусна в двора.

— Стой! — дрезгаво извика той. — Стой. Какво къде отива?

Морт го видя за пръв път.

— Какво? — попита той, още унесен в мисли.

Стражът прокара език по пресъхналите си устни и отстъпи назад. Морт се спусна от гърба на Бинки и тръгна напред.

— Исках да кажа, какво върви там? — отново опита стражът, със смесица от твърдоглавие и самоубийствена глупост, които щяха да му докарат скорошно повишение.

Морт леко улови копието и го отмести от пътя на вратата. При това му движение светлината от факлата озари лицето му.

— Морт — меко каза той.

Това би било достатъчно за който и да е нормален войник, но този страж беше от офицерско тесто.

— Искам да кажа, приятел или враг? — запъна се той, като се опитваше да избегне погледа на Морт.

— Ти какво предпочиташ? — ухили се той. Това не беше точно като ухилването на господаря му, но все пак беше доста успешна гримаса и в нея нямаше и следа от хумор.

Стражът се отпусна облекчено и се отмести.

— Минавай, приятелю — рече той.

Морт прекоси залата към стълбището, което водеше към царските апартаменти. Залата се беше променила много от последния път, когато я беше видял. Навсякъде имаше портрети на Кели; те бяха заменили дори и древните и разпадащи се бойни знамена по сенчестите висини на покрива. Който и да минеше през двореца, щеше да открие, че е невъзможно да измине повече от няколко стъпки, без да види портрет. Една част от съзнанието на Морт се чудеше защо, точно както друга част се тревожеше за бляскавия купол, който неумолимо приближаваше към града, но по-голямата част от съзнанието му представляваше гореща, димяща жарава от ярост, объркване и ревност. Изабел беше права, мислеше си той, това трябва да беше любов.

— Момчето, което върви през стени!

Той рязко вдигна глава. На горния край на стълбището стоеше Катуел.

Магьосникът също много се беше променил, горчиво си помисли Морт. Макар че, може би не чак толкова много. Въпреки че беше облечен в черно-бял плащ, извезан с пайети, въпреки че островърхата му шапка беше висока цял метър и украсена с повече мистични символи, отколкото зъбна снимка, и въпреки че червените му кадифени обувки имаха сребърни катарами и носове, вити като спирали, по яката му все още имаше няколко петна, а той явно дъвчеше.

Той гледаше как Морт се изкачва по стълбите към него.

— Сърдиш ли се за нещо? — попита той. — Започнах работа, но доста се ангажирах с други неща. Много е трудно, това вървеното през… защо ме гледаш така?

— Какво правиш тук?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос. Искаш ли ягода?

Морт хвърли поглед към малката дървена кошничка в ръцете на магьосника.

— Посред зима?

— Всъщност това е брюкселско зеле с малко магия.

— И има вкус на ягода?

Катуел въздъхна.

— Не, на брюкселско зеле. Магията не е напълно успешна. Мислех си, че ще може малко да поразвесели принцесата, но тя ги хвърли по мен. Срамота е да ги хвърлим на вятъра. Заповядай.