Тери Пратчет - Морт

Не че той искаше да умре, разбира се. Боговете бяха много категорични по въпроса за самоубийството. Просто не беше искал да го спасяват.

През зачервени очи, с маска от тиня и водна леща, той се взря в замъглената фигура над него и изкрещя:

— Защо трябваше да ме спасяваш?

Отговорът го обезпокои. Мисли за него по целия път, докато шляпаше обратно към вкъщи. Остана в дъното на съзнанието му, докато Гуъладис оплакваше състоянието на дрехите му. Спотайваше се в главата му, докато седеше и кихаше виновно до огъня, защото боледуването беше едно от останалите неща, които Гуъладис не одобряваше. Докато лежеше и трепереше в леглото си от студ, тя се закотви в сънищата му като айсберг. Насред треската той промърмори:

— Какво искаше да кажеш с това „ЗА ПО-КЪСНО“?

Факли горяха в град Сто Лат. Цели групи хора бяха натоварени със задачата да ги подменят непрекъснато. Улиците светеха. Съскащите пламъци отблъскваха сенки, които невинно си бяха гледали работата всяка нощ векове наред. Те осветяваха древни ъгълчета, където очите на объркани плъхове святкаха в дълбините на дупките им. Накараха крадците да си останат вкъщи. Озаряваха нощните мъгли, като образуваха ореол от жълта светлина, която заличи студените, високи пламъци, струящи от Центъра. Но те блестяха най-вече по лицето на Принцеса Кели.

Беше навсякъде. Покриваше всяка равна повърхност. Бинки галопираше по светещите улици между Принцеса Кели по врати, стени и фронтони. Морт зяпаше плакати на любимата си по всяка една повърхност, където работниците са могли да накарат боята да се задържи.

Дори и чужденци, никой като че ли не им обръщаше никакво внимание. Макар че нощният живот на Сто Лат не беше така колоритен и толкова изпълнен с преживелици, колкото този на Анкх-Морпорк, по същия начин, както кошчето за отпадъци не може да се сравнява с градското сметище, все пак улиците гъмжаха от хора и пронизваха с виковете на амбулантни търговци, комарджии, продавачи на сладкиши, майстори на „тука има — тука нема“, дами на срещите по договорка, джебчии, както и на случайните търговци, които са влезли в града по грешка, а сега не можеха да съберат достатъчно пари, за да го напуснат. Докато Морт яздеше през тях и откъслечен разговор на половин дузина езици минаваше през ушите му, с нямо примирение той осъзна, че разбира всеки един от тях.

Най-после той слезе от коня и го поведе по Уол Стрийт, като напразно търсеше къщата на Катуел. Откри я само поради това, че една буца на най-близкия плакат проклинаше приглушено.

Той предпазливо протегна ръка и отмести ивица хартия.

— Много фмерси — каза водоливникът — чукче на вратата. — Няма да го фповярваш, нали? Един миг фсичко си е фнормално, а на фледващия — уфтата фти е пълна с флепило.

— Къде е Катуел?

— Премести се в двореца — Чукчето му се ухили цинично и намигна с око от чугун. — Дойдоха фнякакви мъже и отнесоха целия му фбагаж. После някакви други мъже започнаха да фмацат картини на приятелката му навсякъде наоколо. Фопелета — добави то.

Морт почервеня.

— Приятелката му?

Чукчето, бидейки с демонични наклонности, се изкикоти като го чу. Беше все едно са прокарали нокти по пила.

— Фда — каза то. — Фякаш малко бързаха, фмен ако питаш.

Морт вече беше яхнал Бинки.

— Фчуй! — извика чукчето към отдалечаващия му се гръб. — Фчуй ме! Не би ли ме отлепил, момче?

Морт дръпна юздите на Бинки толкова силно, че конят се изправи на задните си крака и затанцува диво назад по калдъръма, после се пресегна и сграбчи пръстена на чукчето. Водоливникът вдигна очи нагоре към лицето му и внезапно се почувства като едно много изплашено чукче на врата, всъщност. Очите на Морт блестяха като метална пота, изражението му беше същинска пещ, а гласът му съдържаше топлина да разтопи желязо. То не знаеше какво може да направи той, но чувстваше, че би предпочело да не открива.

— Как ме нарече ти? — изсъска Морт.

Чукчето мислеше бързо.

— Фър? — каза то.

— Какво ме помоли да направя?

— Да ме отлепите?

— Нямам такова намерение.

— Чудесно — рече чукчето, — чудесно. Аз фъм фъгласен. Тогава просто фще фи фтоя тука залепен.

То наблюдаваше как Морт се отдалечава в галоп по улицата и потрепери от облекчение, като се почука леко от нерви.

— Отъъъърва сеее нааа кооосъм — каза една от пантите.

— Флъквай!

Морт отмина нощните пазачи, чиято работа сега изглежда се състоеше в това да бият камбаните и да крещят името на принцесата, но малко несигурно, като че ли имаха проблеми да си го спомнят. Той не им обърна внимание, тъй като слушаше гласове в собствената си глава, които му казваха: