Тери Пратчет - Морт

— И, моля, сервирайте на тези господа каквото искат — добави той.

Той беше така залят от хора благодарности, че хич и не забеляза факта, че напитката на новите му приятели им беше сервирана в миниатюрни, колкото напръстник чашки, а единствено неговата пристигна в голям, дървен бокал.

Съществуват много истории за „боята“ и за това как тя се прави по влажните мочурища съгласно древни рецепти, предавани доста несигурно от баща на син. Това за плъховете, главите на змиите или сачмите, не е вярно. А това за умрялата овца си с пълна измислица. Да оставим настрана всички вариации на онова за копчето на панталона. Но това, да не се допуска тя да влиза в контакт с метали, е абсолютно вярно, защото когато кръчмарят явно върна по-малко ресто на Морт и метна малката медна купчинка в една локвичка от нещото, то веднага започна да се пени.

Морт подуши питието си, после сръбна. То имаше вкус малко на ябълки, малко на есенно утро и доста на дъното на купчина трупи. Но тъй като не искаше да изглежда неучтив, той отпи още една глътка.

Тълпата го гледаше и броеше под сурдинка.

Морт почувства, че от него се очаква нещо.

— Хубаво е — каза той. — Много ободряващо. — Сръбна още веднъж. — Въпрос на трениране на вкуса — добави той, — но си заслужава усилието, сигурен съм.

От края на тълпата се чуха едно-две недоволни промърморвания.

— Той сипва вода в боята, това е.

— Как иначе, нали знаеш к’во става, когато капка вода докосне боята.

Кръчмарят се опита да не обръща внимание на това.

— Харесва ли ти? — попита той Морт, с почти същия глас, с който хората се обръщат към Свети Георги: „Ти си убил… какво?“

— Доста е остро — отвърна Морт. — И някак има вкус на орехи.

— Извинете ме — каза кръчмарят и внимателно взе бокала от ръката на Морт. Подуши го, после изтри очи.

— Ъъъньяг — каза той. — Точно това е.

Той погледна момчето с поглед, граничещ с възхищение. Въпросът не беше в това, че той е изпил една трета от халба боя, а че още стои прав и че явно е жив. Той му подаде обратно чашата: все едно връчваха трофей на Морт след някакво невероятно състезание. Когато момчето отпи още една глътка, няколко от наблюдателите потрепериха. Собственикът се чудеше от какво ли са направени зъбите на Морт и реши, че трябва да е от същия материал, от който беше направен и стомахът му.

— Ти случайно да не си магьосник? — попита той, просто така, за всеки случай.

— Не, съжалявам. Трябваше ли?

И аз така си помислих, мислеше си кръчмарят, той не върви като магьосник, а и така или иначе, не пуши нищо. Той отново погледна към чашата с боята.

Нещо не беше както трябва. Нещо не беше както трябва с това момче. То не изглеждаше както трябва. Изглеждаше…

… по-материално, отколкото трябваше да бъде.

Това, разбира се, беше смешно. Плотът беше материален, подът беше материален, клиентите бяха толкова материални, колкото душа ти пожелае. И въпреки това Морт, изправен там с доста притеснено изражение на лицето, като от време на време посръбваше от течност, с която можеш да си изчистиш лъжиците, сякаш излъчваше една особено мощна материалност, някакво допълнително измерение на реалността. Косата му беше по-коса, дрехите му бяха по-дрехи, ботушите му — самото олицетворение на същността на ботушите въобще. Заболяваше те глава само като го погледнеш.

Тогава, обаче, Морт демонстрира, че в края на краищата все пак е човек. Халбата падна от покосените му ръце и издрънча върху каменните плочи, където остатъците от боята започнаха да прояждат пътя си през тях. Той сочеше към отсрещната стена, а устата му се отваряше и затваряше безмълвно.

Редовните клиенти възобновиха разговорите и игрите си на „клозет“, успокоени, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат — сега вече Морт се държеше абсолютно нормално. Кръчмарят, с облекчението, че напитката му е оправдала името си, се пресегна през барплота и приятелски го потупа по рамото.

— Всичко е наред — рече той. — На хората често им става така от нея, просто няколко седмици ще те боли глава, не се безпокой, но после няма да имаш никакви проблеми с боята.

Факт е, че най-доброто лекарство за махмурлука от боята е косъм от куче, макар че по-точно е да се нарече зъб от акула или може би едно стъпкване на булдозер.

Но Морт просто продължи да сочи и каза с треперещ глас:

— Не я ли виждате? Идва през стената! Идва право през стената!

— Много неща минават през стената след като опиташ за пръв път от боята. Обикновено са едни такива зелени, космати неща.