Тери Пратчет - Морт

Ето какво ставаше:

Погрешно насоченият удар на косата на Морт беше разрязал историята на две отделни реалности. В града Сто Лат Принцеса Кели продължаваше да управлява, с известни трудности и с непрекъснатата помощ на Кралския Познавач, който беше вписан в дворцовата ведомост и натоварен със задължението да напомня, че тя съществува. В земите извън нея, обаче — отвъд равнината, в планините Рамтоп, около Кръглото Море и чак до Ръба — все още господстваше традиционната реалност, така че тя абсолютно определено беше мъртва, херцогът беше цар, а светът невъзмутимо вървеше по плана си, какъвто и да беше той.

Проблемът е, че и двете реалности бяха истински.

Хоризонтът на един вид историческите събития понастоящем беше на около двайсет мили от града и още не се забелязваше много. Това е тъй като… е, добре, наречете я разликата в историческите налягания, още не беше много голяма. Но нарастваше. Във влажните зелеви поля навън нещо блещукаше във въздуха и леко цвъртеше, като пържещи се скакалци.

Хората променят историята толкова, колкото птиците променят небето — те просто рисуват краткотрайни фигури в нея. Сантиметър по сантиметър, неумолима като глетчер, истинската реалност бавно и тежко се носеше към Сто Лат.

Морт беше първият човек, който забеляза.

Беше се оказал дълъг следобед. Алпинистът се държа за ледената му ръка до последния момент, а жертвата, която трябваше да екзекутират, нарече Морт лакей на монархистка държава. Само старата дама на 103 години, която се беше оттеглила в заслужена почивка, заобиколена от скърбящите си роднини, му се беше усмихнала и му каза, че изглежда малко блед.

Слънцето на Диска приближаваше вече хоризонта, когато Бинки изгалопира бавно и уморено през небето над Сто Лат, а Морт погледна надолу и видя границата на реалността. Тя извиваше някъде под него, полумесец от лека сребърна мъгла. Той не знаеше какво е това, но имаше гадното предчувствие, че е нещо, свързано с него.

Дръпна юздите на коня и го остави плавно да препусне към земята, като се сниши с няколко метра зад стената дъгоцветен въздух. Той се движеше малко по-бавно от нормален ход и съскаше леко, докато се носеше като дух през голите, влажни зелеви полета и замръзналите дренажи.

Беше студена нощ, от онези нощи, когато скрежът и мъглата се борят за надмощие и всеки един шум е приглушен. Дъхът на Бинки изригваше облаци в замрелия въздух. Той изцвили леко, почти извинително и докосна земята с копита.

Морт се спусна от седлото и допълзя до границата. Тя изпращя меко. По нея заискриха странни форми, пробягваха, връщаха се назад и изчезваха.

Потърси известно време и намери една пръчка, с която предпазливо ръгна стената. По нея се образуваха странни вълни, които бавно и треперливо се скриха от погледа.

Морт погледна към една фигура, която премина над главата му. Беше черен бухал, който оглеждаше дренажите за нещо малко и писукащо.

Той се удари в стената с плисък от искряща мъгла, като остави след себе си вълничка с формата на бухал, която се разрасна и се разнесе, докато не се присъедини към врящия калейдоскоп.

После изчезна. Морт виждаше през прозрачната граница и беше абсолютно сигурен, че никакъв бухал не се появи от другата страна. Той още се чудеше на това, когато на няколко крачки оттам се чу още един безшумен плисък и птицата отново се появи пред погледа му с абсолютно безразличие и се стрелна над полето.

Морт се окопити и прекрачи бариерата, която въобще не беше бариера. Тя затрептя.

Миг по-късно Бинки се хвърли след него, като въртеше отчаяно очи, а ластари от преградата се хващаха за копитата му. Той се изправи на задните си крака, раздруса грива като куче, за да се отърси от полепналите нишки мъгла и умолително погледна Морт.

Морт улови юздата, потупа го по носа и зарови в джоба си за една доста мърлява бучка захар. Усещаше, че се намира в присъствието на нещо важно, но още не беше съвсем сигурен какво е то.

Между алея от влажни и мрачни върби имаше път. Морт се качи отново на Бинки и го подкара през полето в капещата тъмнина под клоните.

В далечината виждаше светлините на Сто Хелит, който наистина не беше много повече от един малък град, както и един съвсем слаб блясък в крайчеца на зрението му, който трябваше да бъде Сто Лат. Погледна го с копнеж.

Бариерата го притесняваше. Виждаше я как пълзи през полето зад дърветата.

Морт тъкмо се канеше да подкара Бинки обратно във въздуха, когато видя светлината непосредствено пред себе си, топла и примамлива. Изливаше се от прозорците на голяма постройка настрани от пътя. Тя може би и без друго си беше ободряваща светлина, но в това обкръжение и предвид настроението на Морт, беше в състояние да го доведе до екстаз.