Тери Пратчет - Морт

— Не знам.

— Беше… много… мило от твоя страна — предпазливо каза тя.

— Така ли? Не знам какво ми стана. — Той бръкна в джоба си и извади носната кърпичка. — Твоя е, струва ми се.

— Благодаря ти.

Тя шумно си издуха носа.

Морт беше вече далеч нататък по коридора, прегърбил рамене като крилата на лешояд. Тя се затича след него.

— Ами аз — започна тя.

— Какво?

— Исках да ти благодаря.

— Няма значение — промърмори той. — Просто ще бъде най-добре, ако не пипаш повече книгите. Разстройва ги, или нещо такова. — Той се изсмя така, както мислеше, че звучи нерадостния смях. — Ха!

— Какво ха?

— Просто ха!

Беше стигнал края на коридора. Там беше вратата на кухнята, където Албърт злобно и свойски щеше да се изхили, а Морт реши, че не може да понесе това. Спря се.

— Но аз взех книгите само за компания — рече тя зад гърба му.

Той се предаде.

— Бихме могли да се поразходим в градината — отчаяно каза той, след което успя малко да овладее сърцето си и добави: — Без задължения, разбира се.

— Искаш да кажеш, че няма да се ожениш за мен? — попита тя.

Морт беше ужасен.

— Да се женя?

— Татко не те ли доведе тук за това? — попита тя. — В крайна сметка, той няма нужда от чирак.

— Искаш да кажеш всичките онези побутвания, намигания и дребни бележки, че „един ден, момчето ми, всичко това ще бъде твое“? — каза Морт. — Опитвах се да не им обръщам внимание. Не искам да се женя за която и да било още — добави той, като потисна една мимолетна картина на принцесата в съзнанието си. — И още по-малко за теб, не се засягай.

— Не бих се омъжила за тебе, дори ако беше последният човек на Диска — сладко каза тя.

Това нарани Морт. Едно нещо беше да не искаш да се ожениш за някого, но беше съвсем друго да ти кажат, че не искат да се омъжат за теб.

— Поне, струва ми се, не изглеждам така, сякаш години наред съм ял понички в гардероба — каза той, когато излязоха на черната морава на Смърт.

— А аз пък поне вървя така, сякаш всеки от краката ми има само по едно коляно — каза тя.

— А моите очи не са две разпльокани яйца на очи.

Изабел кимна.

— От друга страна, моите очи пък не приличат на нещо, дето расте на мъртво дърво. А какво значи „разпльокан“?

— Ами, яйцата, както ги прави Албърт.

— А, целият белтък е лепкав и се е разтекъл и е пълен с някакви лигави неща?

— Да.

— Хубава дума — замислено се съгласи тя. — Но моята коса, обръщам ти внимание на това, не прилича на нещо, с което си чистиш клозета.

— Определено, но пък и моята не прилича на мокър таралеж.

— Ако обичаш, обърни внимание, че не можеш да сбъркаш гръдния ми кош с тостер в мокра найлонова торбичка.

Морт хвърли кос поглед към горната част на роклята й, която съдържаше достатъчно храна за две котила ротвайлери, и се въздържа от коментар.

— Моите вежди пък не приличат на двойка чифтосващи се гъсеници — опита той.

— Вярно е. Но моите крака, обаче, поне могат да спрат едно прасе в коридора.

— Моля…?

— Не са сменени наопаки — обясни тя.

— А!

Те крачеха през гнездата с лилии, временно останали без думи. Най-накрая Изабел се изправи срещу Морт и подаде ръка. Той я стисна с мълчалива благодарност.

— Стига ли? — попита тя.

— Абсолютно.

— Добре. Очевидно не трябва да се женим, дори само заради децата.

Морт кимна.

Седнаха върху каменна пейка между някакви прилежно подрязани чемшири. Смърт беше направил езерце в този край на градината, подхранвано от леден поток, който пък явно идваше от гърлото на каменен лъв. Дебели, бели шарани се спотайваха в дълбините или душеха на повърхността сред кадифените черни водни лилии.

— Трябваше да вземем малко трохи хляб — галантно каза Морт, като избра напълно негодна за разговор тема.

— Той никога не идва тук, знаеш ли — каза Изабел, докато гледаше рибите. — Направи го, за да ме забавлява.

— Не стана ли?

— Не е истинско — отвърна тя. — Нищо тук не е истинско. Не наистина истинско. Той просто обича да се държи като човешко същество. Сега наистина много се старае, сигурно си забелязал. Струва ми се, че ти му влияеш. Знаеш ли, че веднъж се опита да се научи да свири на банджо?

— На мен ми се струва, че по-ще му прилича орган.

— Не можа да му хване цаката — продължи Изабел, без да му обръща внимание. — Не може да създаде нищо, нали разбираш.

— Нали каза, че е направил това езеро.

— Копие е на някое, което е видял някъде. Всичко е само имитация.

Морт се размърда неудобно. Някаква малка буболечка беше пропълзяла по крака му.