Тери Пратчет - Морт

Морт рече:

— Ъ?

— Попитах на колко години мислиш, че съм?

— Петнайсет? — пробва се той.

— На шестнайсет съм — заскимтя тя. — А знаеш ли от колко време съм на шестнайсет години?

— Съжалявам, не те разб…

— Не, как би могъл! Никой не би могъл. — Тя отново си издуха носа, и въпреки треперещите си ръце, все пак внимателно напъха бая мократа кърпичка обратно в ръкава си.

— На теб ти се позволява да излизаш — каза тя. — Ти си тук твърде отскоро, за да забележиш. Тук времето стои на едно място, не си ли забелязал? О, нещо минава, но то не е истинското време. Той не може да създаде истинско време.

— О!

Когато отново заговори, това беше тънкият, внимателен и преди всичко храбър глас на някой, който се е овладял, въпреки съкрушителното неравенство, но може да му изпусне края всеки момент.

— От трийсет и пет години съм все на шестнайсет.

— О?

— Най-лошо беше през първата година.

Морт си припомни последните си няколко седмици и кимна съчувствено.

— Затова ли четеш всичките тези книги? — попита той.

Изабел наведе поглед, после завъртя притеснено един пръст, обут в сандал, в чакъла.

— Много са романтични — каза тя. — Има някои наистина прекрасни истории. Онова момиче, дето изпива отрова, след като младият й съпруг умира, а има и едно друго, дето скача от скала, защото баща й настоява да се омъжи за онзи, стария, а едно друго предпочита да се удави, отколкото да се подчини на…

Морт слушаше удивен. Ако се съди по внимателния подбор на четивата на Изабел, забележително постижение беше за всяка една жена на Диска да поживее поне толкова от юношеството си, че да износи чифт чорапогащи.

— … и тогава тя решава, че той е мъртъв, и тя също се убива, а после той се събужда и той наистина се самоубива, после, има и едно друго момиче…

Здравият разум подсказваше, че поне няколко жени са доживели третата си декада, без да се самоубият от любов, но здравият разум явно не получаваше дори и ролята на статист в тези драми. 8 8 Най-великите любовници на Диска без съмнение бяха Меллиус и Гретелина, чиято чиста, страстна и изпепеляваща сърцата любов би изгорила страниците на Историята, ако, поради някаква необяснима прищявка на съдбата, те не се бяха родили през двеста години разстояние и на различни континенти. Все едно, боговете се смилиха над тях и превърнаха него в дъска за гладене, 9 а нея — в малка месингова преса. Морт вече знаеше, че любовта те кара да се чувстваш ту горещо, ту студено, ту жесток, ту слаб, но не беше разбрал, че може да те накара да оглупееш.

— … всяка нощ преплува реката, но една нощ има буря, и когато той не пристига…

Морт инстинктивно чувстваше, че някои млади двойки се срещат, да кажем, на селската забава, харесват се, излизат заедно година-две, скарват се няколко пъти, помиряват се, женят се и въобще не се самоубиват.

Усети, че молитвата на звездната любов се изчерпи.

— О! — немощно рече той. — Ами никой ли вече просто не, така де, не ходи с друг?

— Да обичаш означава да страдаш — каза Изабел. — Трябва да има много тъмни страсти.

— Така ли?

— Абсолютно. И страдание.

Изабел явно си спомни нещо.

— Ти не каза ли нещо, че нещо се мандахерцало свободно насам-натам? — попита тя, със строгия глас на някой, който се овладява.

Морт помисли.

— Не — отвърна.

— Опасявам се, че не внимавах много.

— Няма никакво значение.

Тръгнаха обратно към къщата в мълчание.

Когато Морт се върна в кабинета, откри, че Смърт е излязъл и е оставил четири пясъчни часовника на писалището. Голямата кожена книга лежеше на един аналой, надеждно заключена.

Под пясъчните часовници беше пъхната бележка.

Морт си беше представял, че почеркът на Смърт ще е или готически, или по някакъв начин ъгловат като на надгробен камък, но всъщност Смърт беше изучил един класически труд върху графологията, преди да си избере собствен стил и беше усвоил почерк, който говореше за уравновесена, добре приспособена личност.

На нея пишеше:

Утивам на рибъ. Има едъна ексекуция в Псевдополис, истествена в Крул, гибелъно падане в Плнинте Каррик, мълария в ЕлКинти. Устаналата част ут деня е твоя.

Морт си мислеше, че историята се мята наоколо като опънато метално въже, което са пуснали и което профучава назад-напред през действителността с големи разрушителни махове.

Историята не е такава. Историята се разплита плавно, като стар пуловер. Много пъти беше съшивана с кръпки и кърпена, преплитана, за да стане на различни хора, натиквана в кутия под мивката на цензурата, за да бъде накълцана на бърсалки за прах за пропагандата, и въпреки това винаги — в крайна сметка — успяваше да се изплъзне и да се върне в старата си, позната форма. Историята има навика да променя хората, които си мислят, че те променят нея. Историята винаги има няколко готови трика в старата си торба. Тука е от доста време.