Тери Пратчет - Морт

Като стигна по-наблизо, той видя сенки, които се движеха на светлината и различи части от песен. Това беше кръчма, а вътре имаше хора, които се веселяха, или правеха това, което минава за веселие, ако си селянин, който прекарва по-голямата част от времето си плътно ангажиран със зелки. В сравнение със зелето, на практика всичко е кеф.

Вътре имаше човешки същества, които се занимаваха с елементарни човешки неща, като например напиваха се и забравяха думите на песните.

Морт никога не беше изпитвал истинска носталгия по дома, вероятно защото съзнанието му беше твърде заето с други неща. Но сега той я почувства за пръв път — някакъв копнеж не по място, а по състояние на духа, по това да бъдеш просто един обикновен човек, който има да се тревожи за елементарни неща, като пари, болести и други хора…

— Ще си пийна — помисли си той, — и може би ще се почувствам по-добре.

От едната страна на главната постройка имаше отворена отпред конюшня и той вкара Бинки в топлия, миришещ на коне мрак, който вече приютяваше три други коня. Докато развързваше торбата за зоб, Морт се зачуди дали и конят на Смърт се чувстваше по същия начин с останалите коне, които водеха далеч по-малко свръхестествен начин на живот. Той определено изглеждаше внушително в сравнение с останалите, които го наблюдаваха внимателно. Бинки беше истински кон — мазолите от дръжката на лопатата бяха доказателство за това — а сравнен с останалите, той изглеждаше по-истински от всякога. По-стабилен. По като кон. Малко по-голям от живота.

Всъщност, Морт беше на границата да направи важно заключение и жалко, че се отплесна, докато прекоси двора към ниската врата на кръчмата, ако се съди по табелата. Художникът й не ще да е бил особено надарен, но и дума не можеше да става да се сбърка линията на челюстта на Кели или водопада огнена коса в портрета на „Глъватъ на Кралицатъ“.

Той въздъхна и отвори вратата.

Като един събраната компания спря да говори и се втренчи в него с оня честен, селски поглед, който ти казва, че за нула време ще те треснат по главата с лопата и ще заровят тялото ти под купчина тор на пълнолуние.

Може би ще бъде добре да погледнем пак Морт, тъй като той се е променил доста за последните няколко глави. Например, макар че продължава да има цял куп колене и лакти по себе си, те като че ли са се преместили по нормалните си места и той вече не се движи така, сякаш ставите му са вързани хлабаво една за друга с ластик. Преди той изглеждаше така, сякаш не знае абсолютно нищо; сега изглежда така, сякаш знае твърде много. Нещо в погледа му подсказва, че е виждал неща, които обикновените хора никога не виждат, или поне никога не виждат повече от веднъж.

Нещо около всичко останало по него подсказва на наблюдателите, че да създадат затруднения на това момче е кажи-речи също толкова мъдро, колкото да ритнат гнездо на оси. Накратко, Морт вече не изглежда като нещо, което е изникнало абсолютно случайно и от немай-къде е било отгледано.

Кръчмарят отпусна яката, умиротворителна дървена тояга, която държеше под плота и нагласи лицето си в нещо, наподобяващо весела усмивка за добре дошъл, макар и не много.

— ’р вечер, ваша светлост — каза той. — К’во ще заповядате в тази студена, мразовита нощ?

— Какво? — рече Морт и примигна на светлината.

— Той иска да каже, какво ще пиете? — каза един дребен мъж с лице като на пор, който седеше до огъня и гледаше Морт със същия поглед, с който касапинът гледа поле, пълно с агнета.

— Хм. Не знам — отвърна Морт. — Продавате ли звездекап?

— Никога не съм го чувал, ваша светлост.

Морт огледа лицата, които го наблюдаваха, озарени от светлината на огъня. Бяха от онези хора, които обикновено наричат „солта на земята“. С други думи, бяха здрави, ръбати и опасни за здравето, но Морт беше твърде зает, за да забележи.

— Ами, какво обичат да пият хората тук, тогава?

Собственикът погледна настрани към клиентите си, хитър номер, като се вземе предвид, че те бяха точно пред него.

— Ами, ваша светлост, ние пием боя, нея предпочитаме.

— Боя? — рече Морт, без да забележи сподавения кикот.

— Аха, ваша светлост. Направена от ябълки. Е, главно ябълки.

На Морт това му се стори достатъчно здравословно.

— Е, добре — каза той. — Халба боя, тогава.

Той бръкна в джоба си и извади кесийката със злато, която Смърт му беше дал. Беше още доста пълна. Във внезапното мълчание на кръчмата лекото дрънчене на монетите звучеше като легендарните Месингови Гонгове на Лешп, които могат да се чуят далеч навътре в морето в бурните нощи, когато теченията ги раздвижват в потъналите им кули на триста клафтера дълбочина.