Тери Пратчет - Морт

— Много е тъжно — каза той, като се надяваше, че това е приблизително верния тон, който трябва да приеме.

— Да.

Тя загреба шепа чакъл от пътеката и разсеяно започна да го мята в езерото.

— Толкова ли са ми грозни веждите? — попита тя.

— Хм — започна Морт — страхувам се, че да.

— О! — Пльок! Пльок! Шараните я гледаха презрително.

— А краката ми? — попита той.

— Да. Съжалявам.

Морт зарови притеснено из ограничения си репертоар от общи приказки и се отказа.

— Няма значение — учтиво каза той. — Ти поне можеш да използваш пинцети.

— Много е мил — каза Изабел, без да му обръща внимание, — по някакъв разсеян начин.

— Той не ти е точно истински баща, нали?

— Родителите ми бяха убити, когато пресичаха Великия Неф преди години. Имаше буря, струва ми се. Той ме намери и ме доведе тук. Не знам защо го направи.

— Може би е изпитал съжаление към теб?

— Той никога не изпитва никакви чувства. Не го казвам да прозвучи гадно, нали разбираш. Просто той няма с какво да изпитва чувства, няма как-му-се-вика, няма жлези. Може би си е помислил със съжаление за мен.

Тя обърна бледото си кръгло лице към Морт.

— Дума няма да дам да се каже срещу него. Той се старае да прави каквото може. Само дето винаги има толкова много неща, за които да мисли.

— Баща ми беше малко така. Още е, искам да кажа.

— Но предполагам, че има жлези, обаче.

— Струва ми се, че да — каза Морт и се размърда неудобно. — Не е нещо, за което съм се замислял наистина, жлезите, де.

Те се вгледаха един до друг в пъстървата. Пъстървата се вгледа в тях.

— Току-що обърках цялата история на бъдещето — каза Морт.

— Да?

— Ами, когато той се опита да я убие, аз убих него, но проблемът е в това, че, според историята, тя трябваше да е умряла, а дукът да стане цар, но най-лошото, най-лошото е, че, макар че е абсолютно покварен, той ще обедини градовете и в крайна сметка те ще станат федерация, и книгите казват, че ще последват сто години мир и благоденствие. Искам да кажа, човек би си помислил, че ще господства терор или нещо такова, но явно историята понякога има нужда от такива хора, а принцесата просто би била още един монарх. Искам да кажа, не е лошо, всъщност, много е хубаво, но просто не е редно, а сега то няма да стане и историята се мандахерца свободно насам-натам сега, и за всичко съм виновен само аз.

Той притихна, докато тревожно чакаше отговора й.

— Знаеш ли, беше прав.

— Така ли?

— Трябваше да донесем малко трохички — каза тя. — Предполагам, че намират разни неща за ядене във водата. Бръмбари и т.н.

— Чу ли какво казах?

— О! Не, нищо. Нищо, наистина. Съжалявам.

Изабел въздъхна и се изправи.

— Предполагам, че ще искаш да ти се махна от главата — каза тя. — Радвам се, че изяснихме онази работа с жененето. Много ми беше приятно да си поговорим.

— Бихме могли да установим един вид връзка на основата на омразата — каза Морт.

— Обикновено не говоря с хората, с които татко работи — Тя като че ли не можеше да си тръгне и сякаш чакаше Морт да каже още нещо.

— Е, сигурно е така — беше всичко, за което той можа да се сети.

— Предполагам, че сега трябва да отидеш да работиш.

— Кажи-речи — Морт се поколеба, като усещаше, че по някакъв неопределим начин разговорът се е изнизал от плитчините и сега се носи над някакви дълбини, които той не съвсем разбираше.

Последва шум като…

Той накара Морт да си спомни стария двор вкъщи с малко носталгия. По време на суровите Рамтопски зими семейството държеше в двора издръжливи планински зверове тхарга и им хвърляше слама, както си му е реда. След пролетното топене на снега дворът ставаше дълбок няколко стъпки и беше покрит с доста твърда кора. Ако внимаваше човек, можеше и да мине през нея. А ако не беше, и потънеше до колене в наситените изпражнения, тогава звукът, който ботушът му издаваше, когато го извадеше, позеленял и вдигащ пара, беше типичният звук на новата година, точно колкото и песента на птичките и жуженето на пчелите.

Това беше такъв шум. Морт инстинктивно си погледна ботушите.

Изабел плачеше, но не с тихи женски хълцания, а на големи зеещи задавяния, като мехури от подводен вулкан, които се борят кой пръв ще излезе на повърхността. Бяха хлипове, които излизаха под налягане, узрели в обикновено нещастие.

Морт рече:

— Ъ?

Тялото й се тресеше като дюшек, пълен с вода по време на земетресение. Тя зарови трескаво из ръкавите си за кърпичката, но при тези обстоятелства тя беше също толкова безполезна, колкото и хартиена шапка в гръмотевична буря. Опита се да каже нещо, което се превърна в поток от съгласни, накъсан от хълцания.