Тери Пратчет - Морт

— Не го казвай.

Кели се изправи.

Пет поколения преди нея един от предшествениците й беше спрял бандата си скитници — главорези на няколко мили от хълма на Сто Лат и бе погледнал спящия град с изключително целенасочено изражение на лицето, което ще рече: Тука става. Само защото си роден на седло, не означава, че трябва да умреш така скапано на него.

Много странно, но голяма част от отличителните му черти по някакъв трик на наследствеността, се бяха предали на потомката му 6 6 Е, не и увисналия мустак и облата рунтава шапка с шип отгоре, разбира се. , което обясняваше нейната доста характерна хубост. Сега те бяха по-видни от всякога. Дори Катуел беше впечатлен. Ако ставаше дума за решимост, човек би могъл скала да строши в челюстта й.

С абсолютно същия тон, който предшественикът й бе използвал, за да се обърне към уморените си, потни последователи преди нападението 7 7 Речта му беше предадена на последващите поколения в епична поема, поръчана от сина му, който не беше роден на седлото и който можеше да се храни с нож и вилица. Тя започваше така: Виж ей там, безжизненият враг лежи и спи. Надебелял от злато крадено, с покварено съзнание. Нека копието на гнева ви да е като стенен огън във ветровит ден в сухия сезон. Нека острието честно ваше се забие кат рогата на петгодишен стар як с ужасен зъбобол… И продължаваше още три часа. Действителността, която обикновено не може да си позволи лукса да плаща на поетите, разказва, че всъщност цялата реч гласи: „Момчета, повечето от тях още са по леглата, трябва да минем през тях така, както плод кзак през дребна баба, а на мене най-сериозно ей до тука ми дойде от юрти, разбрахме ли се?“ , тя каза:

— Не. Не, няма да го приема. Няма да се стопя в някакъв си дух. Ти ще ми помогнеш, магьоснико.

Подсъзнанието на Катуел разпозна този тон. В него имаше обертонове, които накараха дори и червеите в дъските на пода да оставят това, което правят и да наострят внимание. Той не изразяваше мнение, той казваше: нещата ще бъдат така.

— Аз ли, госпожо? — разтреперано попита той. — Не виждам какво бих могъл въобще…

Избутаха го от стола му и после навън на улицата, а плащът му се вееше на вълни около него. С маршова стъпка и решително изправени рамене Кели се отправи към двореца, като влачеше магьосника след себе си като някое непослушно кученце. Беше с тази стъпка, с която майките се втурват към местното училище, когато малкото им момченце се върне вкъщи с насинено око; тя беше като Хода на Времето.

— Какво възнамеряваш да правиш? — пелтечеше Катуел, като ужасено си даваше сметка, че няма да може да направи нищо, с което да й се противопостави, каквото и да беше решила.

— Днес имаш късмет, магьоснико.

— О! Хубаво — немощно каза той.

— Току-що беше назначен за Кралски Познавач.

— О! Какво точно ще рече това?

— Ще припомняш на всички, че съм жива. Много е просто. Получаваш три солидни яденета на ден и изпрани дрехи. Стъпвай по-живо, човече.

— Кралски?

— Ти си магьосник. Мисля, че има някои неща, които трябва да знаеш — отвърна принцесата.

— ИМА ЛИ? — попита Смърт.

(Това беше кинематичен трик, нагласен за печата. Смърт не говореше с принцесата. Всъщност, той си беше в кабинета и говореше с Морт. Но беше доста ефектно, нали? Може би му се вика бързо преливане на картините или пък скъсяване на разстоянията. Или нещо такова. Промишленост, където на един старши техник му викат Най-доброто Момче, може да го нарече всякак.)

— А КАКВО Е ТОВА? — добави той, като нави парченце черна коприна около проклетата кука в едно малко менгеме, което беше стегнал на бюрото си.

Морт се поколеба. Това беше най-вече поради страх и неудобство, но беше и така също затова, че гледката на един закачулен призрак, който кротко връзва изкуствени мухи, е достатъчна да накара когото и да било да спре.

Освен това, в другия край на стаята седеше Изабел и привидно шиеше нещо, но и го наблюдаваше през начумерен облак от неодобрение. Усещаше как очите й в червени рамки пробиват дупки като бургии в темето му.

Смърт пъхна няколко парченца от сврачи пера за риболов и си засвирука бърза тиха мелодийка през зъби, тъй като нямаше през какво друго да го направи. Вдигна очи.

— ХММ?

— Те… не минаха така гладко, както си мислех — каза Морт, застанал нервно на килима пред бюрото.

— ИМАЛ СИ ПРОБЛЕМИ? — попита Смърт, като клъцна няколко късчета перо.

— Ами, тя, вещицата не щя да си тръгне, а монахът, ами, той пък почна всичко отначало.