Тери Пратчет - Морт

Кели озапти езика си.

— Не — хладнокръвно излъга тя. — Не разбирам.

— Противомехлем? Девича пречка? Капки Белладона?

— Настоявам…

— Съжалявам, затворено е — каза лицето и тресна вратата. Кели успя да си измъкне крака тъкмо навреме.

Промърмори нещо, което би удивило и шокирало частните й учители, и потропа на дървенията.

Изведнъж барабаненето на пръстите й се забави, щом я осени една мисъл.

Той я беше видял! Беше я чул!

Затропа по вратата с подновена сила и закрещя с цялата мощ на белите си дробове.

Един глас досами ухото й каза:

— Няма да фтане. Голям финат е.

Много бавно тя се огледа и срещна наглия поглед на чукчето. То залюля метални вежди срещу нея и заговори неясно през пръстена си от ковано желязо.

— Аз съм Принцеса Кели, наследница на трона на Сто Лат — надменно каза тя, като продължаваше да натиска надолу капака на ужаса си. — И не разговарям с обзавеждането по вратите.

— Фобре, аф пък фъм фамо едно чукче и мога да фи гофоря, ф когото фи поискам — любезно каза чукчето. — А и мога да фти кажа, фе гофподарят има труден ден и не фелае да го бефпокоят. Но би могла да ифполффаш фълшебната фумичка — добави той. — Ако я кафе хубафа жена, от офем пъти дефет фърши работа.

— Вълшебна дума ли? Каква е вълшебната дума?

Чукчето изсумтя осезаемо.

— Нифто ли не фа те научили, гофпожице?

Тя се изправи в цял ръст, което честно казано не си заслужаваше усилието. Чувстваше, че и нейният ден не беше лек. Баща й лично беше екзекутирал сто вражески войника в битка. Тя беше длъжна да съумее да се справи с едно чукче на врата.

— Аз съм образована — информира го тя с ледена точност, — от някои от най-добрите учени в тази страна.

Чукчето явно хич не се впечатли.

— Ако фе не фа те научили на фълшебната думичка — спокойно произнесе то, — фначи хич не са били толкова добри.

Кели посегна, сграбчи тежкия пръстен и задумка с него по вратата. Чукчето й се ухили похотливо.

— Бий ме фдраво — изфъфли то. — Тофно така обичам!

— Ти си отвратителен!

— Фда. Ооо! Тофа беше хубафо, направи го пак…

Вратата се открехна леко. Тя зърна сянка от къдрава коса.

— Госпожо, казах ви, че не…

Кели се предаде.

— Моля ви, помогнете ми — каза тя. — Моля ви!

— Виждаш ли? — победоносно рече чукчето. — Рано или късно всеки си спомня вълшебната думичка!

Кели беше ходила на официални церемонии в Анкх-Морпорк и беше срещала старши магьосници от Невидимия Университет, най-главния колеж по магия на Диска. Някои от тях бяха високи, повечето от тях бяха дебели и почти всички бяха богато облечени, или поне си мислеха, че са богато облечени.

Всъщност, в магьосничеството има моди така, както ги има и в по-земните изкуства, и тази тенденция да изглеждат като възрастни градски съветници беше само временна. Предишните поколения си бяха падали по това да изглеждат бледи и интересни, или друидни и мърляви, или пък загадъчни и мрачни. Но Кели беше свикнала с магьосници като някакви малки планини, покрити с козина и с хриптящ глас, а Игнеус Катуел никак не се вписваше в тази й представа.

Той беше млад. Е, за това нищо не можеше да се направи; най-вероятно дори и магьосниците все някога трябваше да са млади. Нямаше брада и единственото нещо, което украсяваше мърлявия му плащ, бяха оръфаните му краища.

— Искаш ли да пийнеш или нещо друго? — попита той, докато скришом подритваше една захвърлена долна риза под масата.

Кели се огледа наоколо, за да седне на някое място, което не е заето от пране или използвани съдове, и поклати глава. Катуел забеляза изражението й.

— Опасявам се, че малко е разхвърляно — бързо добави той, като избута с лакът остатъците от някакъв чеснов сос на пода. — Госпожа Наджънт обикновено идва два пъти в седмицата и се грижи за мен, но отиде да види сестра си, която пак е получила някоя от нервните си кризи. Сигурна ли си? Никакъв проблем не е. Вчера дори видях тук една чиста чаша.

— Имам проблем, господин Катуел — каза Кели.

— Задръж за един момент. — Той посегна към една кука над огнището и свали островърха шапка, която явно беше виждала и по-добри времена, макар че по вида й те не ще да са били много по-добри, и после рече: — Така. Давай.

— Какво толкова важно има в шапката?

— О, много е важна. Трябва да имаш подходящата шапка, за да се занимаваш с магьосничество. Ние, магьосниците, ги знаем тези неща.

— Щом така казваш. Погледни сега, ти виждаш ли ме?

Той се взря в нея.

— Да. Да, определено мога да кажа, че те виждам.